На 31 май 2025 г. в центъра на София се състоя едно от най-значимите граждански събития в последното десетилетие – протест, който ясно и категорично показа, че въпросът за замяната на българския лев с еврото не е просто технически или икономически въпрос, а дълбоко социален, идентификационен и демократичен. Повече от 25 000 души – хора от различни възрасти, професии и политически убеждения – се събраха с едно основно послание: „Не сме съгласни да ни вземат гласа“. Този протест не беше внезапна реакция или хаотичен изблик на емоции. Той беше натрупване – резултат от години на игнориране на обществени притеснения, на формален политически диалог, в който реалното гражданско участие отсъства, и от поредица от действия на институциите, които все по-често се възприемат като отчуждени от реалния живот на хората.
Липсата на обстоен и честен обществен дебат по въпроса за еврото създаде усещането, че едно толкова ключово решение засягащо не само финансовата, но и националната сигурност, се взема задкулисно. Чувството, че решението вече е предопределено и че народът просто трябва да го приеме, без да бъде питан или чут, подхрани дълбоко недоволство, което в този ден избухна в мирен, но категоричен бунт. Хората не излязоха само, за да бранят лева като валута. Те излязоха, за да защитят правото си на глас, правото си на избор, правото си да участват в съдбата на страната си. В този смисъл, протестът беше много повече от валутен въпрос – той се превърна в символ на една борба за демокрация, прозрачност и народен суверенитет.
В основата на това масово обществено движение стои едно дълбоко усещане за пренебрежение. Много от хората, които присъстваха на протеста, споделяха, че се чувстват невидими за управляващите – че техните притеснения и въпроси не намират отговор в парламентарната зала, че решенията, които засягат живота им, се взимат от хора, които не носят отговорност пред народа. Именно това усещане за заглушен граждански глас превърна протеста от единичен акт на несъгласие в колективно отстояване на национално достойнство. Събитието доказа, че обществото не е апатично, че гражданите следят процесите и са готови да се изправят срещу тях, когато демократичните принципи са поставени под съмнение.
Така, на 31 май, българският лев стана не просто символ на валута, а знаме на съпротива. И макар дебатът за еврото да продължава, едно е сигурно – този ден остави следа. Следа, която ще напомня, че когато гласът на хората бъде заглушаван твърде дълго, той се връща с мощна вълна.
Причини за ескалацията
Макар на повърхността протестът на 31 май 2025 г. да изглежда като реакция срещу предстоящата валутна промяна и въвеждането на еврото, в своята същност той бе нещо много по-дълбоко – израз на натрупано възмущение от начина, по който се взимат ключови решения в България. Хората, излезли на улицата, не изразяваха единствено опасения относно икономическите последствия от приемането на еврото, а открито се противопоставяха на онова, което възприемат като системна липса на прозрачност, участие и демократична легитимност в управленските процеси.
За тях въвеждането на новата валута не е просто техническа или финансова промяна – тя се превръща в символ на дълбокото разделение между управляващите и гражданите. В този контекст, отказът да се проведе национален референдум по толкова съществен въпрос се разглежда като откровено отхвърляне на демократичните принципи. Много българи възприеха това не просто като пропуск, а като съзнателно отнемане на правото им да участват в едно от най-важните решения, които ще определят бъдещето на страната за десетилетия напред.
Ето защо протестът не беше насочен срещу Европейския съюз като идея или партньор, а срещу усещането за задкулисие, за предварително подготвени и наложени отгоре решения, които заобикалят народа. Хората не казаха „не“ на Европа – те казаха „не“ на модела на управление, при който властта взима решения без открит диалог, без реална чуваемост и без уважение към волята на гражданите. Това, което изведе толкова много хора на улицата, не беше просто страх от инфлация или от икономическа нестабилност, а усещането, че техният глас няма значение.
Именно това дълбоко чувство за изключване от процесите на вземане на решения доведе до ескалацията. Това беше протест на граждани, които не желаят повече да бъдат зрители на собственото си бъдеще. Те поискаха не само валутна яснота, но преди всичко – възстановяване на доверието в демокрацията. И затова техният вик беше много повече от „Не на еврото!“ – той беше зов за справедливост, за участие, за върнато достойнство на суверенен народ.
Организация и лица на протеста
Протестът на 31 май 2025 г. в София не беше просто спонтанна проява на недоволство, а пример за целенасочена и добре организирана гражданска мобилизация. Основните организатори – Страхил Авгелов, Недялко Недялков, Григор Сарийски и Виктор Папазов – успяха да изградят силна структура за координация и информираност, като останаха извън традиционните партийни механизми. Това придаде на събитието автентичен характер и показа, че гражданската енергия не е непременно подвластна на партийни интереси. Напротив – тя може да бъде канализирана през независими, мислещи и обединяващи фигури, които се ползват с доверие сред хората.
Присъствието на ключови обществени и политически личности допълнително укрепи легитимността на протеста. Радостин Василев от партия „Меч“, Симеон Славчев от партия „МИР“, както и координатори на „Величие“ дадоха ясно да се разбере, че недоволството има своите етични и политически представители, но и че протестът не е доминиран от нито една конкретна партия. Това внесе усещане за плурализъм и обединение около кауза, а не около политическа амбиция. Присъствието на анализатори и журналисти като Мария Мусорлиева и Валентин Кардамски също беше ключово – те не просто отразяваха събитието, а участваха като гласове на гражданската будност. Техният авторитет и обществена ангажираност превърнаха протеста в повече от емоционална реакция – той се превърна в артикулирана, осъзната и стратегически насочена форма на гражданско несъгласие.
Именно тази симбиоза между независими организатори, активни обществени фигури и отговорни политически играчи направи протеста различен – не само масов, но и зрял. Това бе демонстрация, че хора с различен опит, но с общо чувство за справедливост и необходимост от реален обществен дебат, могат да създадат структура на съпротива, която не просто вика срещу системата, а предлага алтернатива. Така се очерта и неформален фронт на гражданска активност, който отхвърля безгласното приемане на решения „отгоре“ и заявява право на участие, на референдум, на глас. Протестът вече не беше само събитие – той се превърна в процес, в ядро на зараждащо се движение, способно да предизвиква институциите не само с присъствие, но и със съдържание.
Обществено послание
Общественото послание, което протестиращите изразиха на 31 май, надхвърли рамките на обикновено недоволство срещу една валутна реформа. Искането за провеждане на референдум не беше породено от незнание или икономическа наивност, както често се внушава в публичното пространство, а от ясно и аргументирано желание за участие в решения, които пряко засягат бъдещето на нацията. Хората, събрали се пред парламента, заявиха с категоричност, че демокрацията не може да бъде симулация, в която се приема, че „експертите знаят най-добре“, а народът трябва само да изпълнява. Те настояха: „Ако народът ще плати цената, той има право да я одобри.“ Това изказване не е просто емоционално – то е дълбоко политическо и етично. То поставя въпроса за суверенитета не само като абстрактна стойност, а като конкретна отговорност – кой решава, кога и с какви последствия.
Символиката на протестните послания подсили това обществено настояване. Плакати с надписи като „Не пипайте лева без нас!“, „Суверенитетът не се заменя с евроцентове“ и „Не на подмяната!“ показаха, че става дума не просто за икономически страхове, а за усещане за предателство и за нарушен обществен договор. За много от протестиращите тази промяна не беше символ на напредък, а на обезличаване, на отказ от самостоятелно мислене и национална воля. Те не се бореха само за запазването на валута – те се бореха за правото да бъдат питани, за правото на демократичен избор и за чувството, че съдбата на страната не се решава зад затворени врати, а със знанието и съгласието на всички.
Този емоционален заряд беше особено впечатляващ, защото показа, че в едно общество, често обвинявано в апатия и безразличие, все още съществува жизненоважна и будна съвест. Националното самосъзнание, което мнозина смятаха за отстъпило пред консуматорските навици и политическа циничност, изведнъж изплува на повърхността с ясно послание – България не е само географско място, тя е идея, достойнство и памет. И никой няма право да прави фундаментални промени, без да я уважава. Протестът се превърна в призив за възстановяване на доверието в демокрацията чрез реално участие, а не чрез привидни консултации. Именно затова общественото послание, отправено на този ден, бе толкова силно – защото то не беше просто реакция, а зов за справедливост, за прозрачност и за възстановяване на гласа на народа там, където той бе пренебрегнат.
Симптом или сигнал?
Днешният протест е не просто събитие, а индикатор за тенденция:
→ Гражданите са готови да излязат на улицата, когато усетят, че не са част от решенията
→ Темата за еврото разделя обществото, но и го събужда
→ Партии и институции вече не могат да игнорират обществения натиск без политическа цена
Заключение
Протестът на 31 май 2025 г. няма как да бъде сведен до темата за лева или до обичайните политически разделения. Това, което се случи, беше израз на дълго натрупвана необходимост – необходимост от видимост, от участие, от равноправен глас в процесите, които определят бъдещето на страната. Хората излязоха не просто за да кажат „не“ на дадено решение, а за да напомнят, че демокрацията не е техническа процедура, а жива връзка между управлявани и управляващи.
Най-ценният ресурс на една държава не е бюджетът ѝ, не са институциите ѝ, а доверието – тази невидима, но крехка тъкан, която държи обществото заедно. Когато гражданите усещат, че са изключени от решенията, когато гласът им се чува само на избори, а след това е заглушаван от експертна надменност или бюрократично мълчание, тогава демократичният ред започва да се пропуква. Липсата на отговор, на диалог, на обяснение не създава тишина – тя поражда напрежение, поляризация, а в крайна сметка – и радикализация.
Институциите днес са поставени пред избор. Те могат да продължат по инерция, игнорирайки тези знаци и залагайки на краткосрочно спокойствие. Но така рискуват да изгубят доверието, което е много по-трудно за възстановяване от всеки политически капитал. Могат обаче и да поемат отговорност – не просто формална, а реална: като отворят пространство за информиран дебат, за прозрачност, за включване.
Днешният ден оставя следа. И тя не може да бъде заличена с пресконференции, отчети или обещания. След него няма място за преструвка, че народът е апатичен или неинформиран. Гражданите заявиха себе си – мирно, масово, ясно. Това е момент, в който политическата класа трябва да покаже, че чува, разбира и е готова да се промени.
Защото демокрацията не се състои в правото да протестираш. Тя се състои в това този протест да има значение. И оттук нататък вече никой не може да каже: „Не знаехме, че народът иска да бъде чут.“
Автор: Райна СТАМЕНОВА
Снимка: Google
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
narodenfront.com
humanrightsbg.com
antifascistbg.com
Tik Tok: @tvspravedlivabulgaria
