Част I
Жертвите на обикновения народ не вълнуваха „летищниците“ („аеропортовците“) – те се интересуваха само от своите и от хората, подобни на тях. Именно затова техен култов роман стана „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Поласкваше ги възможността да се отъждествяват с преследвания Майстор.
Между другото, в това самоотъждествяване те така и не разбраха докрай нито хитростта на Булгаков, нито многопластовостта на неговия роман. Защото Майсторът, както убедително твърди А. Н. Барков, всъщност е отстъпник. Заплитайки се в отношенията си както със системата, така и с нечистите сили, той започва да сътрудничи именно на тях, превръщайки талантливите Ивановци (образът на Иван Бездомни е сюжетната ос на романа) в покорни „иванчовци“.
Именно затова е справедлива присъдата:
„Той не заслужи светлина, той заслужи покой.“
Тоест смърт. Но това е само между другото.
Показателно е и друго. Според мен произведение, което превъзхожда „Майстора и Маргарита“ по художествена сила, а именно „Записки на покойника“, където Булгаков изобразява статутната творческа интелигенция като особена социална група, при това група, която самият той презира, така и не стана популярно.
И това не е случайно.
Кой би пожелал да види в огледалото непривлекателното лице на колективния егоист, чиито амбиции значително надхвърлят неговите реални възможности, включително професионалните?
Част II
Оттук произтичат, от една страна, възторгът на „летищниците“ от събитията през 1991 г., които превърнаха част от тях в културна буржоазия, а от друга, пълното им безразличие към трагедията на страната и народа, към гибелта и обедняването на стотици хиляди хора, към прекършените човешки съдби, както и към тридесетте милиона руснаци, които се оказаха превърнати в хора от трета категория, а понякога направо в „унтерменши“, жертви на насилие и убийства в бившите съветски републики.
За тази културна буржоазия най-важен беше собственият им празник при новата власт, устроен върху останките на омразния „съветски строй“, който те възприемаха като рожба на сталинизма. Самодоволството, усещането, че са пъпът на света и че всичко се върти около тях, както и крайният социален егоизъм, се превърнаха в оправдание за високото равнище на потребление, което според тях им се полага по право.
„По своето положение ние сме господари, а простолюдието си остава простолюдие.“
Оттук произтича и човеконенавистническият призив към властта, съдържащ се в т.нар. „Писмо на 42-мата“ от 5 септември 1993 г., с което се настоява държавата жестоко да се разправи с „разбунтувалата се тълпа“, тоест с народа, въстанал срещу криминализираната власт.
Имената на подписалите са известни. Това са представители на високостатусната интелигенция от поколението на „шестдесетниците“, повечето от които побързаха да се приспособят към новата власт и да ѝ служат.
Ясно е, че салоните на Лиля Брик и на Мая Плисецка имат различен произход и различно съдържание. Салонът на Брик е елемент от бохемската култура на късния „Сребърен век“ (края на 20-те и началото на 30-те години), силно пропита с влиянието на съветските органи за сигурност. По същество може да се говори за своеобразна бохемско-чекистка, или ако предпочетем, чекистко-бохемска субкултура.
Подобен съюз не е изненадващ. Според автора т.нар. „Сребърен век“ в едно от своите най-съществени измерения представлява форма на социално разложение и духовен упадък. Както отбелязва литературният критик П. В. Палиевски, злото, олицетворено например от Воланд, намира опора само у онези, в които вече е започнал вътрешният разпад.
В тази връзка авторът цитира мнението на Олег Давидов:
„В „Майстора и Маргарита“ виждаме Москва от 20-те години с НЕП, МАСОЛИТ и всички останали белези на ранния СССР във всички сфери на следреволюционния живот, в който все още съществуват множество корени и персонажи от периода 1907-1917 г., вече под властта на болшевиките ленинци, с пролетарски лозунги и буржоазен бит.
Това е разкриване на нищожността на ранната съветска действителност, откъснала се от небесния източник на истинския живот и невярваща в нищо друго освен в удоволствията тук и сега или в светлото бъдеще.
Това е съд над новото човечество, защото Воланд е Сатана-прокурор, а не Дяволът-прелъстител, и именно той оправдава истинската любов. А Сталин, към края на работата върху романа, заличава 20-те години заедно с много от тогавашните действащи лица.“
След това е приведен и заключителен откъс от романа:
„Конете се устремиха напред, ездачите се издигнаха във висините и препуснаха. Маргарита усещаше как нейният буен кон захапва и дърпа оглавника. Плащът на Воланд се разду над главите на цялата кавалкада и започна да закрива вечерното небе. Когато за миг черното покривало се отмести, Маргарита се обърна и видя, че зад тях вече ги няма нито пъстрите кули с издигащия се над тях самолет, нито дори самия град, който бе потънал в земята и бе оставил след себе си само мъгла.“
Част III
В плана на социалното разложение, според автора, може да се проследи пряка линия от духовно и нравствено непълноценния, разпуснат и неоезически „Сребърен век“ (по определението на Г. В. Свиридов), през калната действителност на „размразяването“ и явлението на шестдесетниците, а оттам и към „културата“ на перестройката и постперестроечния период.
В тази връзка авторът цитира православния богослов протопрезвитер Александър Шмеман:
„При целия си творчески подем така нареченият Сребърен век на руската култура се оказва и време на духовно разединение и разпад на онова единство, което, въпреки всички конфликти и различия, е обединявало руската култура през XIX век. Този разпад е преди всичко разпад на нравственото вдъхновение и на съгласието, върху които се е крепяла руската култура, съгласие, основано върху общ етически фундамент.
В началото на XX век настъпва отдалечаване от тази обща нравствена основа. Нито мистичният устрем и религиозните търсения на символизма, нито изтънченото културно съзнание, нито, от другата страна на руския обществен живот, реализмът и народническите идеи на новите руски прозаици, вече не са били органично свързани с този единен нравствен фундамент.
Именно този разпад на културното самосъзнание в началото на XX век и откъсването му от общата етическа основа неизбежно оказват влияние и върху първата реакция на руската интелигенция към революционния прелом.“
Авторът продължава с извода, че и шестдесетничеството представлява форма на духовно разединение и разпад на единната съветска нравствена основа. Според него то е отражение на идейното разложение в управляващите върхове, започнало след ХХ конгрес на КПСС, успоредно с процеса, при който част от номенклатурата се превръща в своеобразна квазикласа, а част от високостатусната интелигенция постепенно се оформя като културна буржоазия.
В подкрепа на тази теза авторът се позовава на С. Ю. Куняев, който отбелязва, че всички известни представители на поколението на шестдесетниците, възхищаващи се от „Сребърния век“ и представящи се като негови „внуци“, всъщност са и „деца“ на ХХ конгрес на КПСС. Оттук, според него, произтичат характерните за тях ленински декларации, често формални, но използвани като инструмент на антисталинизма.
Авторът намира това развитие за закономерно. По негово мнение се е осъществило своеобразно сливане между продуктите на социокултурното разложение на късната Руска империя и тези на късния СССР. Той обобщава тази идея с латинския израз abyssus abyssum invocat („бездна бездна призовава“).
По-нататък авторът разглежда и въпроса за статута на следреволюционната, но все още предрепресионна интелигенция. Според него общественото ѝ положение до голяма степен се определяло от близостта ѝ до органите на държавната сигурност, по-конкретно до ръководството на ОГПУ и по-късно НКВД.
Същевременно, твърди авторът, самите служители на държавната сигурност, в съответствие с т.нар. „доктрина на В. Н. Илин“ (1904-1990), упражнявали постоянен контрол върху интелигенцията и художествената бохема. Илин, достигнал до званието комисар на държавната сигурност, смятал, че една от най-важните задачи е не само събирането на информация чрез тези среди, но и разпространяването на необходимата за властта информация именно посредством тях.
Според автора по тази причина представители на службите едновременно наблюдавали тези литературни и артистични салони и били сред най-честите им посетители.
Като пример той посочва Яков Агранов (1893-1938), когото определя като екзекутор на Николай Гумильов и едновременно като покровител и куратор на Лиля Брик и Владимир Маяковски. В периода на своята най-голяма власт Агранов заема поста началник на Главното управление за държавна сигурност (ГУГБ) към НКВД.
В заключение авторът отправя обръщение към своите читатели, съобщавайки, че в неговия канал е открит раздел „Премиум“, в който ще бъдат публикувани специални материали с отговори на въпроси, исторически разследвания, анализи на текущата политика и прогнози за развитието на бъдещия свят.
Препечатваме от Телеграм канал „Андрей Фурсов“
Превод от руски език: AI
Изображения: Телеграм канал „Андрей Фурсов“
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
