Навършиха се 149 години от онзи страшен юлски ден, в който над Стара Загора не залезе просто слънцето — залезе цял един свят.
На 19 юли 1877 година по стар стил, 31 юли по новия календар, градът е превзет след неравен и кръвопролитен бой. Следват дни, в които улиците престават да бъдат улици, домовете престават да бъдат домове, а храмовете — убежища. Стара Загора е опожарена и срината до основи. Единствената оцеляла обществена сграда остава Ески джамия. Всичко останало е превърнато в пепел, развалини и гроб.
Нека го кажем ясно.
Това не е разказ, съчинен, за да насажда омраза към днешна Турция.
Това не е обвинителен акт срещу съвременните турци.
Нито един жив човек не носи наследствена вина за престъпления, извършени преди век и половина. Но всеки народ носи отговорност за паметта си. Защото потомците не са виновни за делата на предците — но стават съучастници на забравата, когато започнат да отричат, омаловажават или преименуват престъплението.
Историята не пита кого ще засегне истината.
Историята пита дали сме достойни да я понесем.
Преди катастрофата Стара Загора — тогава Ески Заара — е един от значимите градски центрове в Южна България. Населението ѝ се посочва на около 25 500 души. Но през онова лято градът е изпълнен и с хиляди бежанци от околните селища — хора, тръгнали към него с надеждата, че зад градските стени, сред руските части и българските опълченци, ще намерят спасение.
Намерили огъня.
Намерили сабята.
Намерили смъртта.
Точният брой на жертвите трудно може да бъде възстановен докрай. В историческите оценки се среща диапазон между 7850 и 14 500 убити и безследно изчезнали. В официалната памет на Стара Загора е утвърдена цифрата около 14 500 жертви от града и селата южно от него. Посочват се и хиляди отвлечени млади жени, момичета, деца и мъже, откарани във вътрешността на Османската империя.
Това уточнение не намалява трагедията.
Напротив.
Истината не се нуждае от преувеличение. Дори най-ниската от посочваните оценки означава хиляди прекъснати животи — не войници, паднали в равен бой, а старци, майки, деца, занаятчии, свещеници, учители, търговци, бежанци. Хора, които не са държали фронт. Хора, чието единствено „престъпление“ е било, че са българи и християни в град, обвинен, че е посрещнал свободата.
Но преди Стара Загора вече е имало предупреждение.
На 14 юли по стар стил, 26 юли по нов стил, в новозагорското село Любенова махала частите на Реуф паша, подкрепяни от нередовни формирования, извършват едно от най-тежките масови убийства през войната. Според местната и музейната памет са избити около 2400 души. Само в църквата „Свети великомъченик Георги“ намират смъртта си 1013 мъже, жени, деца и старци. Любенова махала остава в историята като „Втория Батак“.
Новината стига до Стара Загора.
Предупреждението е било дадено.
Но кой би могъл да повярва, че същото бедствие ще се стовари върху цял град?
Кой би могъл да си представи, че църковните двери ще се окажат вход към кланица?
Кой би могъл да допусне, че хората, събрали се под кръста, ще бъдат убити именно там, където са потърсили Божията защита?
В храма „Света Троица“ и неговия двор според утвърдените местни сведения са избити над 2500 души. Хиляди търсят спасение и в църквите „Света Богородица“ и „Свети Николай“. Храмовете са обстрелвани, опожарявани и превръщани от убежища в общи гробници. Днешният мавзолей-костница „19 юлий 1877“ пази останките на част от мирните граждани, погубени при настъплението на армията на Сюлейман паша.
Не камъните правят храма свещен.
Хората го правят.
И когато хиляди хора са избити в него, това място престава да бъде просто църква. То става олтар на народната памет.
Армията, която настъпва към Стара Загора, не се появява от нищото. Сюлейман Хюсню паша е отзован от бойните действия срещу Черна гора и получава задача да прехвърли силите си към Южна България. Едно съвременно американско дипломатическо донесение описва операцията подробно: при Антивари, днешния Бар, са събрани осемнайсет транспортни кораба; повечето са османски и египетски, а три или четири — австрийски. С тях са превозени около 27 000 войници, двайсет оръдия, хиляди коне и снаряжение. Армията е стоварена при Енос и по железницата и пътищата е насочена към Тракия. Само девет дни след отплаването тя вече действа при Стара Загора.
Тук трябва да прекъснем една упорито разпространявана легенда.
Няма надеждни исторически доказателства, че армията е пренесена от „британски кораби“. Съвременният дипломатически документ говори за османски, египетски и няколко австрийски транспорта. Няма основание и Сюлейман паша да бъде представян като някакъв измислен „Соломон Леви“. Той е Сюлейман Хюсню паша — османски офицер, преподавател във военното училище, маршал и командир, който носи отговорността за действията на армията си.
Защо е важно това?
Защото лъжливото обвинение не усилва истинското.
То го отслабва.
Когато към едно доказано престъпление се прибавят измислици за евреи, британци или тайни етнически заговори, виновниците получават най-удобното оправдание: да посочат неверния детайл и чрез него да обявят цялата трагедия за пропаганда.
Не!
Ние няма да подаряваме паметта на жертвите на клеветата.
Няма да обвиняваме цели народи и вероизповедания.
Няма да заменяме историята с озлобление.
Защото доказаното е достатъчно страшно.
Срещу настъпващата османска армия застават части от Предния руски отряд на генерал Йосиф Гурко и българските опълченци. Те са многократно по-малко. Отбранителната им линия е протегната южно от града, а задачата е почти невъзможна — да бъде спрян противник, който ги превъзхожда по численост, оръдия и резерви. Там Българското опълчение получава бойното си кръщение. Там Самарското знаме влиза в огъня. Там подполковник Павел Калитин пада, но светинята не е оставена в ръцете на врага.
Питайте се: какво означава знаме в такава минута?
Плат ли е?
Коприна ли е?
Избродирана икона ли е?
Не.
Знамето е отговорът на въпроса дали една общност вече е народ.
Около него падат знаменосци. Други го поемат. Един умира — друг протяга ръка. Трети закрива плата с тялото си. И така, сред пушека, сабите, конете и виковете, се ражда не просто бойна легенда. Ражда се българската армейска чест.
Бранителите не успяват да задържат града.
Но никой няма право да каже, че са се сражавали напразно.
Те печелят време.
Покриват отстъплението.
Дават възможност на част от населението да напусне.
Показват, че българинът вече не е само жертва, която чака присъдата си, а войник, който може да посрещне имперската армия с оръжие в ръка. Самата община Стара Загора определя боя като предтеча на Шипченската епопея и като саможертва, дала възможност на бежанците да се оттеглят към прохода.
След оттеглянето започва погромът.
Не битка.
Погром.
Това разграничение трябва да бъде пазено като граница между историята и оправданието. Сражението е между въоръжени сили. Клането е срещу беззащитни хора. Падналият войник и убитото дете не са еднаква „военна загуба“. Онзи, който ги поставя в една статистическа колона, убива детето за втори път — този път с езика на безразличието.
Къщите са разграбени и подпалени. Улиците са покрити с тела. Оцелелите поемат на север през Балкана. Мнозина остават месеци наред бежанци и никога повече не се връщат. В продължение на пет месеца градът е в османски ръце. Съвременници смятат, че на това място повече няма да има град.
В същото страшно лято пламват и други български средища. Сопот е опожарен, част от мирното население е избито, а сред убитите е Минчо Вазов — бащата на Иван Вазов. Поетът по-късно ще пише за бащиното огнище като за пепелище и ще превърне личната си скръб в език на цяла България.
Но най-големият въпрос остава:
Какво означава Стара Загора за хода на войната?
Тук също трябва да говорим точно.
Не клането спасява България.
Не смъртта на беззащитните е „положително следствие“.
Няма благословена жестокост. Няма полезно убийство на дете. Няма историческа победа, която да направи насилието над невинния добро.
Но боят при Стара Загора, отстъплението към Балкана и последвалата отбрана на Шипченския проход имат огромно стратегическо значение.
Автор: Петър Савов
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
