ИСТОРИЯТА СЕ ПОВТАРЯ КАТО ЕХО: ПАРАЛЕЛИ МЕЖДУ УПРАВЛЕНИЕТО НА МАО И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД БЪЛГАРИЯ КЪМ ЕВРОЗОНАТА

Пътят на една нация към развитие и стабилност рядко е линеен. Във всяка голяма трансформация съществуват социални сътресения, икономически рискове и политически дилеми. Китай при управлението на Мао Цзедун и съвременна България пред вратата на еврозоната са два напълно различни исторически и културни случая, но в своята същност те споделят някои дълбоки и важни паралели – особено когато говорим за управленски предизвикателства, обществена несигурност, идеологическа мобилизация и стремеж към „национално възраждане“.

–

Мао и утопията на тоталната трансформация

След основаването на Китайската народна република през 1949 г., Мао Цзедун се изправя пред задача с колосални измерения: трансформацията на една аграрна, полуфеодална страна в модерна социалистическа държава. Плановете му включват амбициозни програми като Големия скок напред (1958–1962) и Културната революция (1966–1976) – и двете с катастрофални човешки и икономически последици.

Мао вярва в колективната мобилизация и националното търпение като средства за постигане на дългосрочни цели. Въпреки глада, репресиите и икономическия хаос, той успява да убеди голяма част от населението, че страданието има цел – възраждане и величие на нацията. В този контекст, изпращането на млади китайци зад граница на държавна издръжка, макар и привидно парадоксално на фона на вътрешния глад, се вписва в идеята, че „знанието отвън“ трябва да се върне и да служи на родината. Тези студенти са възприемани не като бягство от реалността, а като залог за бъдещото величие на Китай.

–

България и страхът от промяна

България в началото на XXI век е демократична страна с пазарна икономика, член на ЕС и НАТО. И все пак, процесът на присъединяване към еврозоната поражда масови страхове – от инфлация, загуба на суверенитет, икономическа нестабилност и „диктат от Брюксел“. Това са страхове, подхранвани както от реални икономически предизвикателства, така и от политически дезинформация и популизъм.

Тук можем да направим интересен паралел с периода на управление на Мао – не в идеологическия заряд, а в начина, по който властта комуникира с народа. Докато Мао използваше пропагандата, за да вдъхнови хората да се жертват в името на бъдещето, днешното българско правителство често прибягва до „дезинфекция“ на обществените страхове – тоест омаловажаване на опасенията, повърхностна комуникация и липса на пълноценен диалог. Вместо да обясни с достъпни и честни аргументи ползите и рисковете от еврото, властта често залага на кампании без емоционална дълбочина и човешко лице.

–

Разликата между мобилизация и недоверие

Ключовият урок от управлението на Мао е, че мобилизацията – дори и в грешна посока – изисква вяра. Китайският народ, особено младите, е убеден, че усилията им ще доведат до възраждане. Търпението е културна добродетел, но и резултат от политическа комуникация, която създава усещане за обща цел, колективна мисия.

България днес страда от дефицит на доверие. Властта не успява да създаде усещането, че членството в еврозоната е общ национален проект. Вместо мобилизация има подозрение; вместо търпение – апатия; вместо визия – административен език и противоречиви сигнали.

–

Интелигенцията и младите – тогава и сега

Мао използва интелигенцията като инструмент за възпитание на новия човек. Дори след като ги изпраща в чужбина, очаква от тях завръщане и принос към социалистическата родина. Това е част от по-широката културна стратегия за изграждане на национална идентичност.

В България днес мнозина млади хора напускат страната не с идеята да се върнат и да допринесат, а защото не вярват в възможността за истинска промяна у дома. Липсата на стабилна и вдъхновяваща национална рамка ги отблъсква. Ако България иска да създаде успешна икономическа и социална реалност в рамките на еврозоната, тя трябва не само да осигури технически преход, но и да създаде културен, емоционален и политически разказ, който вдъхновява.

–

В заключение: уроци от едно минало, което звучи познато

Мао е противоречива историческа фигура, но един от уроците от неговото управление е значението на идеята, че всяка нация се нуждае от колективна визия, от цел, от мит, който да обединява. Вярно е, че тази визия в Китай струва милиони животи. Но в нейната същност се крие истина, валидна и за демократични общества: без споделена цел, без откровен диалог и без доверие между управляващи и управлявани, всяка трансформация – била тя към социализъм или към еврозона – е обречена на съпротива, недоразумения и крачки назад.

Поуката за България е проста, но трудна за реализиране: хората не се страхуват толкова от промяната, колкото от това, че не разбират нейния смисъл. И тук задачата на лидерите не е да „дезинфекцират“ страховете, а да ги чуят, да ги признаят и да ги превърнат в мост към по-добро бъдеще.

––––––