В свят, в който глобалната политика все по-често залага на конфликти вместо на сътрудничество, възниква логичен, но тревожен въпрос:
Ако международната търговия с храни спре – кои държави биха могли да оцелеят сами?
Отговорът е обезпокоително кратък. Според ново изследване на Университета в Гьотинген (Германия) и Единбургския университет, само една държава в света е в състояние напълно да се изхранва от собствено производство – Гвиана.
Анализът обхваща 186 държави и оценява способността им да покриват хранителните нужди на населението си чрез вътрешно производство в седем ключови категории храни.
Гвиана е единствената, която успява и в седемте.
След нея се нареждат Китай и Виетнам, които могат да осигурят храна от шест от седемте категории. Но дори те остават частично зависими от външни източници.
Само една на всеки седем страни покрива пет или повече хранителни групи самостоятелно. За над една трета от държавите по света, самодостатъчността е ограничена до максимум две категории.
А шест държави – Афганистан, ОАЕ, Ирак, Макао, Катар и Йемен – не успяват да покрият дори една.
Икономически съюзи също остават уязвими
Макар че логиката подсказва, че няколко държави, обединени в икономически съюз, биха могли по-успешно да посрещнат нуждите на населението си, реалността е друга. Дори съюзите – независимо от разнообразието на ресурси, климатични условия и икономически възможности – не постигат значително по-добри резултати по отношение на хранителната самодостатъчност.
Съветът за сътрудничество в Персийския залив, който обединява шест от най-богатите на петрол държави в Близкия изток, се справя единствено с производството на месо. Въпреки финансовата мощ на региона, климатичните ограничения – като екстремната суша, липсата на водни ресурси и негодните за земеделие почви – силно ограничават възможностите за отглеждане на зърнени култури, плодове и зеленчуци. Икономическата сила не компенсира природните бариери.
В Западна Африка картината също е разочароваща. Регионът разполага с потенциал – плодородни земи, топъл климат, млади популации – но страда от хронична липса на инфраструктура, политическа нестабилност и липса на синхронизирана аграрна стратегия. В резултат, държавите в съюза покриват едва две от хранителните групи, нужни за пълноценно изхранване на населението си.
Сходна е ситуацията и в Карибския регион. Въпреки че островните нации имат достъп до морски ресурси и тропически култури, техният мащаб е малък, икономиката – силно зависима от туризма, а аграрната индустрия – слабо развита. И тук се наблюдава самодостатъчност само в две категории храни.
Най-тревожното откритие в изследването обаче е друго – нито един от разгледаните икономически съюзи не произвежда достатъчно зеленчуци, за да изхрани цялото си население. Зеленчуците, макар и на пръв поглед по-маловажни от зърнените култури или месото, са критичен източник на витамини, минерали и фибри. Липсата им води до повишен риск от хронични заболявания, отслабена имунна система и цялостно влошено обществено здраве.
Причината за този дефицит не е само в климата или в почвата, а в системната липса на инвестиции в устойчиво земеделие, слабо развити логистични вериги, особено за бързоразвалящи се продукти, и липса на координирани усилия между държавите. Производството на зеленчуци изисква внимателно управление на водните ресурси, специализирана техника и стабилна инфраструктура – неща, които не се постигат с декларации, а с дългосрочна визия.
Обединението на няколко държави не е автоматична гаранция за продоволствена сигурност. Без политическа воля, интегрирана аграрна политика и устойчива визия за бъдещето, дори най-влиятелните регионални съюзи остават зависими от международния пазар. А това означава, че при глобални сътресения или блокиране на търговските маршрути, цялото население – независимо колко държави стоят зад него – остава изложено на сериозен риск от недостиг и глад.
Международната търговия – спасителна мрежа или зависимост?
Оказва се, че почти всички държави по света в различна степен разчитат на международната търговия, за да запълнят празнините в собственото си хранително производство. В глобализираната икономика тази взаимосвързаност създава удобство и ефективност, но под нея се крие крехък баланс. Много от страните зависят не просто от внос, а от един-единствен търговски партньор, който осигурява над половината от необходимите хранителни продукти. Това е не просто икономически риск – това е стратегическа уязвимост.
В случай на глобална криза, геополитическо напрежение, климатични бедствия или дори логистични сривове, тази зависимост може да се превърне в катастрофа. Няма гаранции, че този основен доставчик ще остане стабилен, предсказуем или благоразположен. В една нестабилна международна среда, където конфликтите, санкциите и непредвидимите обрати стават все по-чести, държави без собствена хранителна база буквално рискуват бъдещето на населението си.
Точно поради това учените все по-често говорят не просто за икономическа устойчивост, а за хранителна сигурност като стратегическа цел. Според д-р Йонас Стел, икономист по развитие от Университета в Гьотинген, международното сътрудничество в областта на храните е от съществено значение за осигуряване на здравословно и устойчиво хранене. Но той също така подчертава, че прекомерната зависимост от ограничени външни източници изправя цели нации пред сериозен риск. Когато една страна не може сама да осигури ключови компоненти от своята хранителна система, тя се превръща в заложник на външни обстоятелства, които често са извън нейния контрол.
Решението, според Стел и други експерти, не е в изолация или протекционизъм, а в изграждането на устойчиви, диверсифицирани и гъвкави вериги за доставка на храни. Това означава да не се разчита само на няколко търговски партньора, а да се създават мрежи, които могат да издържат на сътресения. Това също така означава инвестиции в местно производство, в технологии, които повишават добивите, в управление на водните ресурси и в съхраняване на почвеното плодородие. И най-вече – означава дългосрочно мислене.
Глобалната зависимост от търговията с храни не е грешка сама по себе си. Тя е резултат от десетилетия икономическа интеграция и стремеж към ефективност. Но когато тази зависимост стане едностранна, когато цели държави нямат план Б, тогава тя се превръща в риск за националната сигурност. Истинската устойчивост не се състои само в това да внасяш, когато имаш нужда – а в това да имаш възможност да се изхраниш, когато останеш сам.
В заключение: Храната като стратегически ресурс – между зависимостта и устойчивостта
Светът не е подготвен да се изхранва без взаимна зависимост. Това не е просто предположение – това е ясно изведен извод от данни, които показват колко тясно свързана е всяка държава с глобалната хранителна мрежа. Само една страна – Гвиана – притежава реалната способност да оцелее, ако утре международната търговия с храни напълно спре. Това не е повод за възхищение, а сигнална лампа за всички останали.
Дори най-силните икономики, държави с милиарди долари в резерв, високотехнологични сектори и стабилна инфраструктура, не разполагат с базисната самодостатъчност да изхранят населението си без външна помощ. Те зависят от мрежа от доставчици, търговски споразумения, морски коридори и крехки дипломатически баланси, които могат да се сринат не за седмици, а за дни, при наличие на глобален конфликт, блокиране на ключови търговски маршрути или екстремно климатично събитие.
Парадоксът е дълбок: живеем в свят, който произвежда повече храна, отколкото когато и да било в човешката история, но в същото време тази храна се разпределя чрез изключително уязвима, централизирана и зависима от глобализацията мрежа. Това прави храната не просто икономически ресурс, а геополитическо оръжие и инструмент за натиск. Там, където липсва самодостатъчност, присъства риск – не само за глада, но и за политическа нестабилност, социално напрежение и миграционни вълни.
В този контекст самодостатъчността не е лукс, който някои нации могат да си позволят за престиж. Тя се превръща в необходимост от първи ред – стратегическа способност, без която всяка икономическа или военна мощ губи значение в условия на блокада или продължителна криза. Но тук идва проблемът – самодостатъчността изисква време, визия и последователна политика. Не може да бъде постигната с внезапни мерки или под натиска на паника. Изисква реформи в селското стопанство, инвестиции в аграрни технологии, възстановяване на местното производство, управление на водни и почвени ресурси, както и промяна в потребителските навици.
Истински устойчивите системи се изграждат в спокойствие, но се изпитват в криза. А ние вече живеем в свят, където кризите не са изключение – те са новата нормалност. Геополитическата несигурност, изменението на климата, нестабилните пазари и разрушените вериги на доставка ни показват все по-ясно, че храната не може да бъде приемана за даденост. Без план за самодостатъчност, всяка държава е на един глобален трус разстояние от продоволствена катастрофа.
Затова днес самодостатъчността не е въпрос на избор, а на оцеляване. Тя е национална сигурност в най-чистата ѝ форма – способността на една страна да изхрани народа си, независимо от световната сцена. Лошата новина е, че почти никой не разполага с тази способност. Добрата – все още има време да бъде изградена.
За автора: Райна Стаменова е политолог, изследовател на съвременните обществени трансформации и комуникационните модели в политиката. С интерес към връзката между историята, идеологиите и политическите процеси, тя вярва, че доброто управление започва с честен разговор с хората.
Автор: Райна СТАМЕНОВА
Снимка: Pixabay
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
narodenfront.com
humanrightsbg.com
antifascistbg.com
Tik Tok: @tvspravedlivabulgaria
