През пролетта на 2025 година в България не избухна революция, нямаше масови протести, нито избори, които традиционно разтърсват политическия пейзаж. Но въпреки това страната бе разлюляна отвътре от нещо далеч по-дълбоко, по-мощно и неудобно за установения ред – пробуждането на народната воля. За първи път от години насам най-важният въпрос за икономическата съдба на страната – дали да се откаже от лева и да въведе еврото – бе изваден от кабинетните сделки и институционалното мълчание, и поставен там, където му е мястото – в ръцете на българските граждани.
Президентът Румен Радев, в ролята си на гарант на националния суверенитет, постави на дневен ред предложение, което би трябвало да е напълно естествено в една демокрация – провеждането на референдум. Този акт на директна демокрация, възможност народът сам да изрази позицията си по ключов въпрос от дългосрочно значение, се превърна в политическа ерес за елита. От момента, в който думата „референдум“ прозвуча от президентската институция, започна добре координирана и целенасочена атака от цялата политическа, икономическа и медийна инфраструктура, която в последните години функционира не като служител на обществения интерес, а като посредник между външните диктовки и вътрешното подчинение.
Нападките срещу Радев не дойдоха заради грешка, корупционен скандал или институционален провал. Напротив – те бяха предизвикани от нещо много по-непростимо за статуквото: президентът даде думата на народа. Предложи българите да бъдат питани, да участват, да мислят, да вземат решение. И това се оказа нетърпимо. Властовата система, изградена върху контролирана представителност, инертно подчинение и патетична фасада на „европейска лоялност“, не може да допусне реална демокрация. Защото реалната демокрация не може да бъде контролирана.
Механизмът на политическата истерия се задейства моментално. Парламентарната трибуна се превърна в арена за словесни атаки, под прикритието на институционален патос и фалшива загриженост за „стабилността“. Медиите – с години захранвани от чужди фондове и проекти, превърнати в мегафони на корпоративни и външнополитически интереси – започнаха да атакуват президента с обвинения в популизъм, в „подривна дейност“ срещу европейската идея, в подстрекаване към дестабилизация. Най-гласовитите коментатори, до вчера апатични към всяка форма на институционален произвол, внезапно откриха в Радев „заплаха за държавността“, не защото нарушава закона, а защото го прилага по предназначение – в полза на гражданите.
Този механизъм на унищожаване чрез внушения, компромати и натиск е добре познат. Но в случая яростта бе несиметрична спрямо самото предложение. И това е ключовият знак за дълбок страх. Защото страхът не е от президента сам по себе си. Страхът е от отварянето на вратата. От това, че веднъж поставен въпросът за референдум, други въпроси ще последват. Ще се питат не само „евро или лев“, а „кой решава от наше име“, „чии интереси се обслужват“, „какви последствия ще понесем“, „къде свършва Европа и започва България“. И точно тази поредица от мисловни действия е най-големият враг на едно управление, което разчита не на съгласие, а на инерция. Не на убеждение, а на внушение. Не на участие, а на послушание.
В контекста на българския политически и институционален живот през 2025 година, предложението за референдум относно въвеждането на еврото не беше просто акт на политическа смелост или маневра за печелене на популярност. Това беше целенасочена и дълбоко осъзната намеса в установения механизъм, чрез който съдбовни решения се вземат далеч от очите на обществото. През последните години България бе свидетел на постепенна подмяна на демократичните процеси с симулация на участие. Вместо реален дебат и информирано съгласие, обществото беше хранено с формални отчети, претенциозен език и едностранни „експертни“ мнения, които не допускаха алтернатива. И именно в това пространство на изкуствено съгласие, президентското предложение за референдум прозвуча като политически взрив.
То наруши удобното равновесие между власт, медии и наднационални интереси. За пръв път от години се осмели да постави под съмнение не просто конкретна политика, а самата парадигма на вземането на решения без народно участие. Изведнъж темата за еврото – представяна до този момент като въпрос от изцяло технически характер, който трябвало да бъде поверен на „специалисти“, станала обект на задължително съгласие и почти свещена част от европейския път – бе разкрита в истинската си същност: дълбоко политически избор с дългосрочни последствия за икономическия и социален суверенитет на страната. И когато някой се осмели да изрече на глас, че този избор не може да бъде наложен без обществото да бъде питано, системата реагира не с рационален отпор, а с паника.
Истеричната реакция, която последва, не беше просто признак на несъгласие. Тя беше признание за уязвимостта на една властова конструкция, изградена не върху доверието на народа, а върху неговото обезличаване. Защото когато властта бъде принудена да обяснява, тя трябва да се откаже от привилегията да управлява без отчет. А в случая с еврото обяснението липсва. Аргументите в полза на валутната замяна не са подкрепени с достоверни прогнози, публични оценки за риска, нито с ясна картина какво ще се случи със спестяванията, цените, заплатите, фискалния суверенитет и социалната защита. Вместо това обществото бе хранено с лозунги – за „по-добра интеграция“, за „икономическа стабилност“, за „неизбежност“ – и бе държано в неведение, докато процесът напредваше задкулисно.
В този смисъл предложението за референдум бе не просто пукнатина, а първият реален удар по фасадата на една псевдодемокрация, в която гласовете на гражданите са желани само когато са удобни. Референдумът, макар и все още непроведен, отвори въпроси, които властта не иска да чува: защо решаваме вместо хората; защо крием последиците от една толкова сериозна промяна; и най-вече – защо така упорито отказваме да дадем право на избор. Защото изборът в своята същност носи риск – риск да бъде „неправилен“, риск да бъде неудобен за геополитическите планове, риск да постави под въпрос съюзи и зависимости, които не са били демократично избрани, а тихо наложени.
Именно този страх от народния суверенитет, от самата идея, че гражданите имат право да кажат „не“, обяснява реакцията на политическата класа. Те не се страхуват от президента като фигура, а от това, което той направи – той отвори врата, която бе дълго заключена. Вратата към реалната демокрация. И след като тя веднъж бъде отворена, вече няма връщане назад. Защото народ, който веднъж е усетил вкуса на участието, няма да се върне към мълчанието. И всяка власт, която дотогава е действала зад гърба му, ще бъде поставена под съмнение.
В този смисъл референдумът за еврото не е просто битка за валута. Той е битка за демокрация, за правото да бъдеш питан, за възможността да кажеш „да“ или „не“ по собствена воля. И ако тази възможност бъде заглушена, ако бъде премълчана, обезсмислена или отменена, тогава това вече няма да е въпрос на икономика. Това ще бъде окончателният отказ от народен суверенитет.
Президентът Румен Радев, в контекста на изострената политическа ситуация през 2025 година, не просто изрази становище по конкретен въпрос, свързан с валутната интеграция на България. Той извърши акт, който отиде далеч отвъд рамките на позиция или коментар – той раздвижи самата парадигма, по която функционира българската държава в последните две десетилетия. Радев не се ограничи до институционално изказване, а извърши онова, което всяка демокрация отчаяно се нуждае да види от своите лидери – възстанови логиката на представителността, върна институциите обратно към първоначалната им функция: да изразяват, отстояват и реализират волята на обществото. Не на елита. Не на чужди бюрократични структури. Не на международни икономически механизми. А на самите граждани, които би трябвало да бъдат суверенният източник на властта.
Точно това го превърна в мишена. Защото днес опасността за системата не идва от радикални идеи, нито от националистически изблици или икономически провали. Опасността идва от всеки, който дръзне да покаже, че системата може да бъде променена отвътре. Че институциите могат да обслужват обществения интерес, вместо да бъдат инсталации за изпълнение на външни поръчки. Предложението за референдум по въпроса за въвеждането на еврото не е просто технически ход или допълнение към демократичния процес. То е заплаха за онзи установен модел, в който решенията се взимат зад кулисите, далеч от публичността, в чужди кабинети, с готови сценарии и предварително разпределени роли.
В този модел, ролята на българския политик е сведена до изпълнител, а ролята на гражданина – до пасивен свидетел. Целият процес на интеграция, представен като „европейски път“, се изгражда върху тази тиха сделка – елитите следват, обществото мълчи, а институциите фасадно легитимират всяко решение с куха реторика за „общото благо“. И когато в този безпроблемен спектакъл някой дръзне да пита народа дали иска да участва, целият театър започва да се руши. Радев постави най-неудобния въпрос – не към Европейската комисия, не към ЕЦБ, а към собствения си народ: „Искате ли това?“ Въпрос, който се приема като недопустим именно защото съдържа възможността от отказ. От не. От съпротива.
И този отказ, тази потенциална отрицателна воля, тази мисъл, че народът може да реагира като суверен, а не като зрител, е най-дълбокият страх на властта. Не защото ще провали икономическа стратегия, а защото ще разруши илюзията за неоспоримост на пътя, по който сме тласкани. Затова Радев беше нарочен не заради валутната му позиция, а заради системното предизвикателство, което постави. Той не поиска само референдум. Той предложи ново разбиране за политическа отговорност. Предложи институциите да не се подчиняват на преднаписани планове, а да се върнат към обществения контрол. Предложи да извадим от сенките механизмите, които вземат решенията от наше име и да ги поставим пред обществения съд.
Истинският страх на управляващите не е от резултата на един референдум, а от самия процес, който той отприщва. Защото веднъж активирано, чувството за политическа отговорност сред гражданите не може да бъде върнато обратно в пасивността. Един народ, който е запитан, е народ, който започва да мисли, да се интересува, да следи, да изисква. И това е най-опасното за система, изградена върху безразличие, апатия и институционализирано подчинение. Събуденият народ е антисистемен фактор не в партийния смисъл, а в най-фундаменталния – защото се превръща от обект в субект на историята. От декор в участник. От клиент в съдник.
Предложението на президента Радев не беше за смяна на валута. То беше за смяна на ролите. То постави въпроса дали ще продължим да играем предварително написана пиеса, или ще започнем да пишем собствения си сценарий. И в този въпрос, в това малко „искате ли“, е заключена най-голямата опасност за всяка управляваща прослойка, която черпи легитимността си не от народната воля, а от международните договорки. Защото този въпрос, веднъж поставен, не може да бъде оттеглен. Той започва да живее сам. Да разклаща догмите. Да поставя под съмнение консенсуса на удобството. И може да доведе до най-страшното за всяка колониална структура, облечена в европейски костюм – събуждането на народа.
А събуденият народ няма да пита разрешение да мисли.
В този контекст, срещата по темата за еврото, проведена през май 2025 в НДК, бе не просто конференция. Тя бе акт на съпротива. Форум, в който за първи път на високо ниво се чуха аргументите срещу прибързаното, недебатирано и обслужващо интереси решение за приемане на еврото. Организаторите – доц. Григор Сарийски, утвърден икономист и критик на еврозонната интеграция, и Страхил Ангелов, бивш депутат и активен граждански глас – събраха лектори, граждани, академици и анализатори, които разбиха удобните митове за „икономическата стабилност“ и „безалтернативната интеграция“. Говореше се открито за покачване на цените в държавите, които са преминали към еврото. За загубата на контрол върху монетарната политика. За това как една държава без собствена валута става зависима до безпомощност – икономически и политически.
Срещу този проект се изправи мълчанието на официалната държава. Мълчание, зад което се крият страх и зависимости. Страх от това, че ако хората научат истината, ако започнат да мислят и да разбират, ще изберат да откажат. Да се противопоставят. Да защитят левa – не просто като валута, а като символ на суверенитет. Зависимостите са още по-опасни: обслужване на интереси, идващи от външни центрове, където България е инструмент, а не партньор. И всеки, който се опита да застане между тези интереси и тяхната реализация, трябва да бъде ликвидиран политически.
Затова и атаките срещу президента Радев са толкова ожесточени. Те не са заради самия Радев. Те са заради това, което той представлява в този конкретен момент – пречка пред проекта за ускорена еврозонна интеграция, реализиран без обществено съгласие. Заради това, че има достатъчна легитимност и подкрепа, за да се противопостави. Заради това, че изважда скритото в светлината и отказва да играе по чуждия сценарий. Исканията за неговото „отстраняване“ са не просто политически маневри, а директна заплаха срещу останките от българския държавен суверенитет.
В този сблъсък се очертават две Българии. Едната – послушна, вечно благодарна, изпълнителна до саморазрушение. Готова да жертва икономическата си независимост, да приеме всяка външна воля за неоспорим факт, да говори с клишета и да мисли чрез чужди анализи. И другата – мислеща, тревожна, съпротивляваща се. България, която разбира, че европейската интеграция не трябва да е отказ от себе си, а партньорство между равни. Че еврото не е просто валута, а политическа граница, която не бива да се преминава без обществен мандат.
Народът има право да говори. Има право да пита:
- Какво печелим и какво губим?
- Има право да откаже.
- Има право на лев.
- Има право на истина.
И когато това право бъде наречено заплаха, знайте, че истинската заплаха идва не от гражданите, а от онези, които ги мразят свободни.
Автор: Райна СТАМЕНОВА
Снимка: Гугъл
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
narodenfront.com
humanrightsbg.com
antifascistbg.com
Tik Tok: @tvspravedlivabulgaria
