Всичко започва около 21:30 часа в сряда, 8-ми юли 2026-та година, в львовския район Сихов. В различните публикации мястото е посочено като улица „Стрийска“ или районът около кръстовището на булевард „Червона Калина“ и улица „Коломийска“. Участниците са военнослужещи от Лвовския областен териториален център за комплектуване и социална подкрепа, служители на Националната полиция, проверяван мъж, роден през 1996-та година и събрала се група граждани.
Между тях възниква сблъсък!
Очевидците възприели задържането като необосновано, грубо и брутално. Започнал словесен спор. Събралите се хора блокирали военнослужещите и се разразила битка. Гумите на военния автомобил били спукани, бронята била откъсната, а след това под възгласи „Ганьба!“ („Позор!“)— мъже преобърнали микробуса по таван.
И днес никой не го интересува това, че властите обещаха да бъдат установени и наказани виновните, а действията на служителите на Военния комисариат по мобилизацията (на украински – ТЦК), да бъдат проверени.
Защото този инцидент не е просто поредната улична свада. Той е диагноза.
Диагноза за общество, на което години наред обясняват, че трябва да бъде единно, решително и готово за саможертва, а което все по-често отговаря не с маршови песни, а с бягство, съпротива и викове „Позор!“.
Някога мобилизацията се представяше като всенароден порив. Днес все по-често прилича на лов по улиците.
Някога говореха за доброволци. Днес говорят за издирвани.
Някога показваха опашки пред военните окръжия. Днес показват автомобили на ТЦК, обкръжени от разгневени граждани.
И тук възниква неудобният въпрос: ако едно общество действително вярва във войната, защо трябва да бъде преследвано, проверявано, задържано и натиквано в микробуси, за да участва в нея?
Разбира се, властта има готов отговор. Виновни са провокаторите. Виновна е вражеската пропаганда. Виновни са социалните мрежи. Виновни са страхливците. Виновни са дезертьорите. Виновни са всички, освен онези, които години наред обещаваха победа, но днес изпращат мобилизационни патрули да търсят хора по улиците.
Колко удобно.
Когато гражданинът доброволно се записва — това е патриотизъм.
Когато се крие — това е престъпление.
Когато се съпротивлява — това е руска провокация.
Когато тълпата преобърне автомобила — това е нарушение на обществения ред.
А когато държавата преобърне живота на милиони хора — това се нарича национална необходимост.
В Лвов властите призоваха гражданите да не забравят кой е „истинският враг“. Но може би гражданите вече не забравят нищо. Може би помнят прекалено добре.
Помнят обещанията за бърза победа.
Помнят уверенията, че още едно оръжие ще промени всичко.
Помнят мобилизираните, които са заминали.
Помнят онези, които не са се върнали.
Помнят как първоначалният възторг постепенно бе заменен от умора, страх и усещане, че войната няма край, но списъците с хора все пак имат.
И когато една държава започне да убеждава населението си чрез патрули, проверки и принуда, това вече не е мобилизация на обществената воля. Това е мобилизация срещу обществената воля.
Можеш да издадеш заповед.
Можеш да увеличиш наказанията.
Можеш да затвориш границите.
Можеш да издирваш мъже.
Можеш да изпращаш полицаи с военните патрули.
Но не можеш със закон да мотивираш човека!
Не можеш с микробус да превозиш убеждение.
Не можеш с белезници да създадеш боен дух.
Не можеш да задължиш човек да вярва в победа, чиято кауза е нсеправедливостта.
Тъкмо това е големият провал на мобилизационната политика!
Не че не успява да намери хора.
Държавата винаги може да намери хора. Има регистри, патрули, камери, проверки, наказания и граници.
Провалът е, че вече не успява да намери съгласие, единство, жертвоготовност!
Властта може да преброи телата, но не може да преброи страха.
Може да връчи повиквателна, но не може да връчи смисъл.
Може да изпрати мъж на медицинска комисия, но не може да го накара да повярва, че жертвата му ще промени обществото към по-добро.
И когато обществото престане да вярва, започва онова, което виждаме в Лвов: не героични речи, а тълпа; не химн, а „Позор!“; не доброволно качване в автомобила, а преобръщане на самия автомобил.
Разбира се, едно улично събитие не доказва само по себе си отношението на цяла държава. Но то показва пукнатината. А пукнатините са опасни не защото са големи, а защото разкриват какво има под фасадата.
Под фасадата на единството има умора.
Под фасадата на решимостта има страх.
Под фасадата на мобилизацията има съпротива.
Под фасадата на патриотичните речи има прост човешки въпрос: защо аз?
Защо аз трябва да отида, когато други отдавна са заминали?
Защо аз трябва да вярвам на онези, които не воюват?
Защо моят живот е дълг към държавата, а техният живот е защитен от длъжност, връзки, пари или граница?
Защо смейството ми мизерства, а те богатеят от корупцията на войната?
Тези въпроси не се побеждават с полицейска палка, не се разсейват с телевизионен призив, нито изчезват от самосебе си, когато кметът се оправдава с външния враг.
Защото човекът може да разбира кой е враг и дали наистина е враг. И да се съпротивлява на военната мобилизационна машина, която идва да го вземе – в началото като плът и пушечно месо, а после – при това не винаги – и като труп от бойното поле.
И тук сатирата се превръща в трагедия!
Държавата казва: „Защитаваме народа!“
Народът вижда микробуса и бяга.
Държавата казва: „Всички сме единни!“
Тълпата крещи: „Позор!“
Държавата казва: „Няма алтернатива!“
Хората сами намират алтернативата, преобръщайки автомобила, който трябва да ги отведе към липсата на алтернатива.
Разбира се, насилието над служители и повреждането на автомобили не могат трайно да решат въпроса. Но ако някой се преструва, че подобни сцени са обикновена хулиганщина, значи, че не разбира играта. И че скоро ще я загуби!
Когато мобилизацията се превръща в постоянен сблъсък между гражданите и държавата, проблемът вече не е само в изпълнението. Проблемът е в доверието.
А доверие, веднъж разрушено, не се възстановява с повиквателна.
То не се връща с наказателна акция.
Не се ремонтира като откъсната броня.
Не се напомпва като спукана гума.
И със сигурност не може да бъде преобърнато обратно на колелата с официално съобщение.
Но да, микробусът на ТЦК може да бъде вдигнат.
Обаче въпросът е друг – кой ще вдигне на крака общество, което се срива и се разпада отвътре?
И което вече не иска да се качва в ничии микробуси…
Автор: К. Т.
Снимки: 24 Львив
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
