От неоконсервативна гледна точка, хуморът не е просто забавление, а културен имунитет. Той показва как един народ запазва своя здрав разум, когато институциите, моралът и традиционният ред биват подлагани на изпитание.
В Царска България (до 1944 г.) хуморът е отражение на класовите противоречия в буржоазното общество
От гледна точка на историческия материализъм хуморът в Царска България не може да бъде разглеждан като безобиден израз на народния бит. Той е рожба на общество, белязано от дълбоки социални противоречия, от сблъсъка между труда и капитала, между народните маси и господстващите политически и икономически елити.
Наред с традиционния селски хумор, който осмива човешките слабости, скъперничеството, семейните недоразумения и житейските парадокси, се развива и една далеч по-остра линия на обществена сатира. Това е хуморът на социалния протест. Той разобличава експлоатацията, политическата корупция, чиновническия произвол, лицемерието на буржоазния морал и пропастта между богатство и бедност.
Не е случайно, че именно в тази епоха творят автори като Алеко Константинов, Христо Смирненски и Никола Вапцаров. Техният смях не цели просто да разсмее. Той има обществена функция. Чрез фейлетона, епиграмата, сатиричното стихотворение и художествения образ те разкриват вътрешните противоречия на капиталистическото общество, превръщайки литературата в средство за социално осъзнаване.
Същата разобличителна линия намира ярък израз и в политическата карикатура. Художници като Илия Бешков, както и редица други майстори на сатиричната рисунка, превръщат графичния образ в оръжие срещу обществената несправедливост, политическото лицемерие и деформациите на буржоазната държава. Техните произведения не украсяват действителността, а я оголват, концентрирайки в един-единствен щрих онова, което многотомни анализи трудно биха изразили.
Разказвачът на тази епоха вече не е единствено селският веселяк или добродушният народен мъдрец. Това е и работникът, и журналистът, и сатирикът, и карикатуристът, които превръщат смеха в обществено оръжие. Неговата ирония не е насочена само към отделния човек, а към обществените отношения, които пораждат бедността, неравенството и политическото безправие.
Затова хуморът в Царска България носи двойствен характер. От една страна той съхранява богатата народна смехова култура, родена от ежедневния бит. От друга страна, той се превръща в израз на класовата борба, разобличавайки противоречията на капиталистическото общество и подготвяйки духовната почва за неговото историческо отрицание. В това се проявява неговата диалектическа природа: смехът едновременно отразява обществото и участва в неговото идейно преобразяване.
Социалистическият период (1944 – 1989 г.) е израз на диалектиката на социалистическото развитие. И тази диалектика неизбежно се отразява и върху хумора.
Социалистическият период не представлява еднороден исторически отрязък. Той преминава през различни етапи, чиито вътрешни противоречия намират отражение и в общественото отношение към хумора.
В първите години след 9 септември 1944 г., през периода на Георги Димитров и Вълко Червенков, народната власт води решителна борба срещу остатъците от старите експлоататорски класи и срещу организираната политическа съпротива. Именно тогава карикатурите, слуховете и политическите вицове срещу новата власт не са и не могат да бъдат израз на народното творчество, защото народът тогава възприема народната власт като своя и я охранява точно така. Осмиването в онези години се превръща в средство за идеологическа борба на противниците на социализма срещу извършваните в България социалистически преобразования. Ето защо осмиванията не произтичат от масовото народно съзнание, а от средите на сваленото от власт експлоататорско малцинство. И служат като инструмент на среди, стремящи се към реставрация на предишния обществен ред.
Историческото развитие обаче не спира.
С настъпването на новия етап, свързан с управлението на Тодор Живков и с провъзгласяването на ревизионистичната Априлска линия, възникват нови, вредящи на социализма и на народния интерес обществени явления. Раждат се нови противоречия. Между официално провъзгласените цели и практиката зейва бездънна пропаст: бюрократизъм, формализъм, кариеризъм, привилегии, стопански деформации и отслабване на революционната взискателност. Но и самата погрешна политическа линия води до отдалечаване от марксизма и до подкопаване на основите на социалистическия обществен строй.
Именно тук политическият хумор придобива нов обществен характер. Антисоциалистическите внушения постепенно започват да се преплитат с автентичния народен смях, насочен не срещу самата идея за социализъм, а срещу явленията, които според тази гледна точка изопачават неговото развитие. Народният виц започва да осмива не социалистическия идеал, а неговите бюрократични деформации, не обществената собственост, а безстопанствеността, не властта като такава, а отклоненията от провъзгласените принципи. Но антинародните елементи се възползваха максимално от създалата се ситуация, за да го отровят, вкарвайки чрез хумор, карикатура и стаира недоверието и неверието във възможността да се изгражда социалистическото общество.
Обаче – и в края на краищата – типичният хуморист при социализма не е нито единствено и главно политически противник, нито само весел народен шегобиец. Той се превръща в своеобразен обществен диагностик. Чрез кратката смешка той посочва противоречието между провъзгласения идеал и конкретната практика, между обещанието и неговото осъществяване. Така хуморът постепенно се превръща в своеобразен обществен барометър, който улавя онези процеси, които официалният език често се стреми да прикрие или омаловажи.
Колкото по-голямо става разминаването между декларацията и действителността, толкова по-богат става народният анекдот. И не защото смехът отрича историческия проект, а защото всяко общество неизбежно поражда свои вътрешни противоречия, които намират израз и в най-жизнената форма на обществената критика: хумора.
Преходът и Днес (след 1989 г.): Хуморът, кризата на морала и новият догматизъм се развиват в специфичен културен контекст: срив на тоталитаризма, хаоса на Прехода и неумолимо настъпваща глобална „прогресивна/уок (woke)“ култура.
През 90-те години хуморът отразява деградацията на ценностите – появата на „мутрата“ и бързите пари като символи на беззаконието, възникнали след разпада на държавността.
Днес за неоконсерватора сегашният хумор е изправен пред новата цензура – политическата коректност. Докато някога Партията забраняваше вицовете за Генералния секретар, днес медийният консенсус и социалните мрежи се опитват да цензурират хумора, утвърждаващ двуполовостта, традиционното семейство, нацията и историческото наследство и осмиващ техните антиподи.
А днешният традиционен разказвач (герой на на маса и сред близки!) е последната барикада срещу дигиталния конформизъм. Неговият хумор е автоироничен, непокорен и отказващ да се подчини на чужди, натрапени отвън идеологически клишета.
Автор: Георги Николов
Илюстрациите са направени от изкуствен интелект.
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
