„Стамболов е най-способният държавник, излъчен от балканските нации за целия XIX век“ – тази оценка на американския историк Уил Мънро продължава да звучи провокативно и днес. Защото малко фигури в българската история разделят обществото толкова рязко, колкото Стефан Николов Стамболов – революционер, поет и държавник, оставил след себе си едновременно модерна държава и дълбоки рани.
ОТ ХЪШОВЕТЕ ДО АПОСТОЛИТЕ НА РЕВОЛЮЦИЯТА
Роден на 31 януари (стар стил) 1854 г. във Велико Търново, Стамболов още като юноша поема по пътя на революцията. Заминава за Влашко, където влиза в средите на хъшовете и се сближава с Васил Левски и Христо Ботев. Това приятелство не е само идеологическо – то оставя и литературна следа със стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“.
След гибелта на Левски именно Стамболов е изпратен да възстановява разбитата комитетска мрежа в България. Участва в подготовката на Старозагорското въстание, оглавява Гюргевския революционен комитет и е сред организаторите на Априлското въстание. Като главен апостол на Търновския окръг той поема тежката задача да подготви населението – задача, осуетена от липсата на оръжие и полицейския натиск.
Тук възниква първият остър въпрос:
Колко от днешните ни политици са готови да рискуват живота си за кауза, а не за пост?
СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО: ОТ РЕВОЛЮЦИОНЕР КЪМ ДЪРЖАВНИК
По време на Руско-турската война Стамболов е военен кореспондент и логистик. След Берлинския договор се включва в движението „Единство“ и в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание – опит да се защити българското население в Македония.
След Освобождението той влиза в политиката като деец на Либералната партия, участва в Учредителното събрание и в изработването на Търновската конституция. Между 1884 и 1886 г. е председател на Народното събрание и един от най-активните поддръжници на Съединението от 6 септември 1885 г. – включително като автор на прокламацията, с която княз Александър Батенберг го приема.
ПРЕМИЕРЪТ, КОЙТО ПРОМЕНЯ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИЯ КУРС
След абдикацията на Батенберг и възкачването на Фердинанд през 1887 г., Стамболов става министър-председател и реален управник на страната. Тук се случва ключовият завой: русофилът по възпитание и убеждение се превръща в прагматик, който насочва България към Централна и Западна Европа.
Защо? Защото преценява, че икономическата модернизация и политическата независимост не могат да бъдат гарантирани чрез пълна зависимост от Русия. Решение, което води до остър дипломатически разрив и до вътрешнополитически сблъсъци.
Този момент поражда въпроса, който и днес звучи болезнено актуално:
Кога геополитическият прагматизъм е държавническа смелост и кога – национално предателство?
МОДЕРНИЗАЦИЯ НА ВИСОКА ЦЕНА
По време на управлението на Стамболов България преживява ускорена модернизация:
- изграждат се ключови железопътни линии;
- модернизират се пристанищата във Варна и Бургас;
- развиват се минното дело и леката индустрия;
- създават се десетки фабрики;
- укрепват армията и държавната администрация.
Паралелно с това в Македония се води активна политика чрез Българската екзархия и образователната мрежа.
Но успехите имат и тъмна страна.
АВТОРИТАРИЗЪМ, РЕПРЕСИИ И ЦЕНАТА НА ВЛАСТТА
Стамболов налага твърд, често безкомпромисен режим. Русофилската опозиция е подложена на репресии, вестници са затваряни, бунтове – потушавани. Бивши съратници, като Коста Паница, са екзекутирани.
От национален герой той се превръща в „тиранин“ за своите противници. Натрупаното напрежение води до оставката му през 1894 г.
Тук идва неизбежният журналистически въпрос:
Може ли една държава да се изгради без авторитаризъм – или това е удобното оправдание на силните лидери?
ПОСЕЧЕН, НО НЕ ЗАБРАВЕН
На 15 юли 1895 г. Стамболов е жестоко нападнат в София и умира три дни по-късно, едва на 41 години. В последните си часове заявява:
„Аз не съм убивал, освен неприятели на моето Отечество.“
Думи, които и днес разделят – между оправдание и самоприсъда.
НАСЛЕДСТВОТО: ОСАННА ИЛИ „РАЗПНИ ГО“?
Оценката за Стефан Стамболов остава крайна. Но едно е безспорно: в най-критичния момент след Освобождението той стабилизира държавата, отстоява независимостта ѝ и я тласка към модерна Европа.
Русофил по убеждение, но прагматик по необходимост – Стамболов остава лакмус за българската политика и до днес.
И финалният въпрос, който историята ни оставя, е прост, но неудобен:
Готови ли сме да приемем, че държавността понякога се гради с тежки решения – или предпочитаме митове без отговорност?
