„Аеропортовците“ срещу СССР

 Ненавистта — в различна степен — към Сталин от значителна част на постсъветските върхове има „три източника, три съставни части“. Първо, сталинският СССР е — както признаваха дори недоброжелателни западни наблюдатели — велика държава. От аграрна страна с изостанало селско стопанство и слаба, зависима от Запада индустрия, от суровинен придатък на Запада, от страна с огромно социално неравенство и ниска грамотност, сталинският СССР още до 1937 г. се превръща в държава, осигурила военно‑промишлена автономия спрямо Запада, в модерна индустриална страна с почти всеобща грамотност и високо развита наука. РФ — уви — остава суровинен придатък; ако е държава, то регионална, постепенно губеща позиции не само в света, но и на постсъветското пространство. Спасението е наличието на ядрено оръжие — наследството на Сталин и Берия. За това, че населението на сталинския СССР растеше, а не намаляваше, дори няма да говорим.

Второ, сталинският СССР е държавата‑победител в най-страшната война в историята на човечеството, държавата на руския народ. За нас залогът в тази война беше изключително висок — физическото и метафизичното съществуване на руснаците и другите коренни народи на историческа Русия. Хитлер беше единственият враг в цялата руска история, който си постави за цел да ни изтрие от историята — нито Наполеон, нито Вилхелм II са имали такава цел. Затова победата във Великата отечествена война е най-важното събитие и най-голямата победа в цялата ни история — още повече, че е постигната не просто над Германия, а над хитлеристкия Европейски съюз, Еврорайха.

Трето, Сталин е ръководител на общество, макар и сурово — както всички млади общества (и отгоре надолу, и отдолу нагоре) — но с провъзгласена и реализирана социална справедливост. Имаше ли неравенство в сталинския СССР? Да, но не в мащабите на брежневския период и, разбира се, не в мащабите на рекордното социално‑икономическо неравенство в РФ. Имаше ли експлоатация? Да. Тя беше свързана с трудово пренапрежение, за да се измине за десет години пътят, който Западът е вървял век — иначе щяха да ни смажат. Имаше ли напрежение и социални конфликти, свързани с неравенството? Разбира се. Често те избухваха по най-неочакван начин. Проблемът „власт и народ“, традиционен за руската история, се запази и в сталинския СССР, въпреки че властта в много отношения беше народна, макар и с определена „ерозия“ (социалната ерозия прерасна в „хроничен гастрит“ при Хрушчов, а по-късно удари с „язва“ и „онкология“ — властта и системата).

Освен определен тип номенклатурчици сред ненавистниците на Сталин може да се отдели още една група. Това е т.нар. статусна либерална интелигенция; разбира се, нищо либерално в строгия смисъл нямаше в нея (към либералите тази публика се отнасяше така, както комикът Гручо Маркс към Карл Маркс). Най-често този слой се отъждествява с „шестдесетниците“ — с известни уточнения това е вярно. Нищо либерално по съдържание нямаше и защото този слой беше просто обратната страна на властта: отличаваха го идеологизираност, групов егоизъм, социално високомерие и нетърпимост към друго мнение, т.е. към инакомислие — както добре показва В. Ф. Кормер в романите и статиите си.

Именно либералната интелигенция, представителите на този слой, изковаха своя мит за същността на процесите в страната, поставяйки себе си в центъра като „пъпа на съветската земя“. Но за мита — по-късно; първо — за психосоциалния тип на този слой. Стандартният антисталинист от 1960–1980-те години е най-често представител на психосоциалния тип, който кинокритикът Н. М. Зоркая нарече „аеропортовци“, макар че те можеха да живеят навсякъде в столицата и дори извън нея. „Аеропортовци“ тя ги нарече по типичния представител на различните творчески съюзи, които живееха в прочутите тухлени къщи в района на метрото „Аеропорт“. И макар че жилищата с допълнителни квадратни метри („творци“!) бяха получени от държавата, тази държава те не обичаха, презираха и по почти всеки въпрос имаха мнение, противоположно на държавното — обикновено независимо от същността на въпроса.

Този тип се оформя в сталинско време като ударна част на сталинската интелигенция и окончателно се оформя в хрушчовско‑брежневския период — паралелно с превръщането на социалния „гастрит“ на част от номенклатурата в „язва“, а самата нея — в квазиклас, т.е. в социална язва на социалистическото общество. Формално „аеропортовците“ се числяха към съветската интелигенция, но първо — самите те обикновено не се смятаха за съветски; второ — нивото и качеството на живота им, жизнените стандарти и възможности бяха значително, а понякога несравнимо по-високи от тези на хората, които по официалната съветска класификация минаваха за „интелигенция“.

Членовете на творческите съюзи, подчертава Зоркая, живееха друг живот — качествено различен от живота на редовия съветски интелигент — лекар, инженер, учител, научен сътрудник. Те имаха редица съществени привилегии: жилища по индивидуални, а не типови проекти; специални поликлиники; домове на творчеството; изключителна възможност да пътуват в чужбина заедно със семействата си. Въпреки тези феноменални — по съветските стандарти — условия на живот, „аеропортовците“ се смятаха за гонени, по всеки повод, а понякога и без повод, се отделяха от държавата и претендираха да бъдат антагонисти на всякаква власт.

„Какво дава на аеропортовеца такова убеждение? Разбира се, преди всичко неговата искрена ненавист към строя, към подобна власт.“ И макар че оранжерийните условия и усещането за елитарност бяха възможни само при съветската власт и с нейната подкрепа, именно тази власт — част от която те бяха, защото я обслужваха — този слой ненавиждаше, особено в сталинската ѝ форма, която го беше създала. Освен това през 1970-те години „аеропортовците“, с благоволението на квазилибералния сегмент на властта и определени западни кръгове („антрепризите“, както ги наричаше ненавижданият от тях гениален руски композитор Г. Свиридов), формираха свой негласен, неформален, но доста ефективен център за управление на част от културата като цяло и на литературата в частност. Разбира се, не мина без КГБ, който се стремеше да използва „антрепризата“ в свой интерес, но — съдейки по описаното от Ф. Д. Бобков в книгата „Как подготвяха предателите“ — не е напълно ясно кой кого използваше повече: чекистите — например салона на Лиля Брик („местечковата Лаура“, по Свиридов) и наследилия го салон на Майя Плисецкая — или неформалните лидери на тези салони — чекистите.