Геноцидът като инструмент на американската държавна политика
Поради засилващият се интерес в света към тази статия и с разрешението на автора, SpravedlivaNews я публикува. Приятно четене!
„Ако го затворите, няма да имате държава! Няма дори да успеете да се върнете в шибаната си държава!“ — Доналд Дж. Тръмп, президент на Съединените американски щати.
Твърде много хора са били убити от американците, включително хиляди деца, за да не приемаме сериозно геноцидните заплахи, отправяни от така наречения „лидер на свободния свят“. Тази конкретна заплаха, свързана със затварянето на Ормузкия проток, беше отправена миналата седмица към иранската делегация в Швейцария. Трябва сериозно да поговорим за състоянието на американската дипломация.
Още през април Тръмп предупреди, че „тази вечер ще загине цяла цивилизация, която никога повече няма да бъде възстановена“. Вместо да бъде усмирен с усмирителна риза и настанен някъде за лечение на криминално невменяеми лица, този човек продължава да седи в Овалния кабинет.
Толкова сме свикнали с този злобен и психопатичен език на президента, че неотдавнашната заплаха към иранския външен министър Абас Арагчи и неговата делегация беше до голяма степен заровена дълбоко в отразяването на водещите медии. Все по-разочароващият вестник „Гардиън“ дори представи случилото се така, сякаш заплахата е била просто страната да бъде „бомбардирана“, а преговарящите да бъдат „отвлечени“.
Кажете това на жертвите на американско-израелското насилие, сред които Исмаил Хания — политически лидер на „Хамас“, Салех ал Арури — заместник-политически лидер на „Хамас“, аятолах Али Хаменей — върховният лидер на Иран, както и много членове на неговото семейство и съветници, Али Лариджани, контраадмирал Али Шамхани, всички високопоставени ирански представители, убити при американско-израелската атака срещу иранското консулство в Дамаск, както и преговарящите от „Хамас“, които миналата година бяха примамени на определено място в Катар под предлог, че ще се придвижат напред преговорите между САЩ и „Хамас“, само за да бъдат превърнати в мишена на въздушни удари.
„Обезглавяващите удари“ са се превърнали в толкова нормализирано поведение от страна на САЩ и Израел, че все повече хора започват да ги възприемат като нещо обичайно. Но те не са нормални. Те са покварени и контрапродуктивни — както толкова много други аспекти от поведението на тези държави.
Намираме се в епоха, в която американската държавна политика до голяма степен се основава върху насилието, заплахите за насилие, налагането на санкции, други форми на финансово задушаване, физически блокади и сплашване дори на най-близките съюзници на САЩ.
Но тя не започна с Тръмп!
Президентът демократ Джо Байдън например беше основния фактор, позволил геноцида в Газа. Байдън е човекът, който наля допълнително гориво във войната между Русия и Украйна, вместо да използва старомодните средства на дипломацията и държавническото управление.
Той не искаше мир!
Както са казвали различни държавници: ако искате мир, не разговаряте само с приятелите си — разговаряте и с враговете си.
Все по-често американската изключителност означава, че САЩ смятат себе си за освободени от правните и дипломатическите норми, които защитават преговарящите и държавните лидери от целенасочено убийство. Тези норми представляват съчетание от древни обичаи и традиции, от вече сключени международни договори, както и от законите за воденето на бойни действия при участие във въоръжените конфликти.
Договорът от Кадеш, сключен около 1259 г. пр.н.е., е най-старият запазен мирен договор. Той е подписан между египетския фараон Рамзес II и Хатусили III, владетел на Хетската империя. В договора изрично се посочва, че преговарящите трябва да се ползват с неприкосновеност и защита от насилие.
Преди повече от три хиляди години хората са разбрали, че сигурността на преговарящите и лидерите е основополагаща, за да може дипломацията да изпълнява своята функция — да регулира международните отношения и да предотвратява насилието.
В съвременното международно право принципът за неприкосновеността на преговарящите и дипломатите е закрепен в член 29 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения, където изрично се посочва:
„Личността на дипломатическия агент е неприкосновена. Той не може да бъде арестуван или задържан под каквато и да било форма. Приемащата държава се отнася към него с необходимото уважение и предприема всички подходящи мерки, за да предотврати всяко посегателство срещу неговата личност, свобода или достойнство.“
Що се отнася до държавните лидери, изключително необичайно е една война да бъде започната чрез убийството на ръководителя на дадена държава, както направиха САЩ и Израел, когато на 28 февруари започнаха агресивната си война срещу Иран. Подобен „обезглавяващ удар“ представлява незаконен акт на агресия и пряко нарушение на държавния суверенитет според международното право.
Лично аз искам да живея в свят на законност, равенство пред закона и уважение към Устава на Организацията на обединените нации. Тежките нарушения — независимо дали са извършени от руски, израелски или американски лидери — трябва да бъдат разглеждани и съдени от Международния съд.
За да стане това възможно, западните държави трябва да се откажат от представата — и от действителното положение — че самите те не подлежат на ударите на закона.
Един от неюридическите стълбове на дипломацията е дипломатическата вежливост — принципът, че международните отношения се развиват най-добре чрез добра воля, учтиво поведение и взаимно уважение.
Буквално докато пишех този текст, видях, че президентът на САЩ отново е заплашил Иран с насилие, способно да унищожи цяла цивилизация.
Днес, на 28-и юни, Тръмп заяви, че Иран „повече няма да съществува“, ако САЩ бъдат „принудени“ да възобновят войната.
Фактът, че Тръмп е изборът на американците за техен 47-и президент, както и че лидери като Кристофър Лаксън от Нова Зеландия и Антъни Албанезе от Австралия вървят по стъпките му като безнравствените васали, каквито са, говори достатъчно красноречиво за стремителния упадък на Запада.
Но нека променим посоката. Нека отместим поглед от тези морални провали. Нека поговорим за истинската дипломация.
Паскал Лотаз, водещ на отличния подкаст „Neutrality Studies“, редовно провежда интервюта, които имат сериозен принос към темата за дипломацията.
Миналата седмица Иън Прауд, бивш британски дипломат, прекарал няколко години в Русия, каза пред Паскал:
„Дипломацията е трудна. Тя не е въпрос на приятелство. Дипломацията е свързана с уреждането на различията и намирането на начини за съвместно съществуване. Тя не означава да посещавате срещи на върха, на които се срещате с множество хора, които вече са съгласни с вас. Това не е дипломация. Това е театър.“
Друг анализатор, когото следя отблизо, е Джордж Бийби, бивш ръководител на отдела за Русия в ЦРУ, а понастоящем директор на програмата „Голямата стратегия“ в института „Куинси“ във Вашингтон.
Според него, ако искаме да намерим интелектуален и политически изход от бедствията, пред които сме изправени, Западът трябва отново да открие дипломацията и способността да преговаря със своите геостратегически противници.
Американският триумфализъм след падането на Берлинската стена, твърди той, е накарал САЩ да почувстват, че могат да изоставят традиционното държавническо изкуство.
„Вече не смятахме, че трябва да участваме в обичайния дипломатически процес на взаимни отстъпки, да се опитваме да балансираме интересите, както и съотношението на силите — неща, които са били част от държавническото изкуство в продължение на хиляди години.
Смятахме, че това вече не е необходимо. Първо: ние знаем, че сме прави. И второ: силата на САЩ беше толкова непропорционално по-голяма от силата на всяка друга държава, че можехме просто да налагаме възгледите си, независимо дали останалите ги харесваха, или не.“
За щастие, този момент — еднополюсният момент — вече отмина и сега живеем в многополюсен свят.
За Бога, нека дипломацията се завърне в западния свят.
Както Уинстън Чърчил съветва американците през 1954 г., когато противопоставянето с въоръжения с ядрени оръжия съветски блок заплашваше да причини глобална катастрофа:
„По-добре да се говори, отколкото да се воюва.“
Юджийн Дойл
Юджийн Дойл е писател, живеещ в Уелингтън, Нова Зеландия. Той е писал обширно за Близкия изток, както и по въпроси, свързани с мира и сигурността в Азиатско-тихоокеанския регион. Поддържа сайта solidarity.co.nz.
Тази статия може да бъде възпроизвеждана без разрешение, при условие че бъде посочено подходящо авторството.
