15-годишно момче е убито пред МОЛ София. От друг ученик. С нож.
Нима това вече не ни шокира? Нима сме свикнали с новините за смърт, насилие и унижение в училище? Колко още деца трябва да загинат, за да признаем очевидното – училището вече не е безопасно място.
Днес се говори за „интеграция“, „приобщаване“ и „толерантност“. Красиви думи. Празни думи. Защото зад тях се крие страхът да назовем проблема с истинското му име – агресия, безнаказаност, безотговорност.
Интеграция на всяка цена – на чия цена, всъщност?
Да, всяко дете има право на образование. Но има ли право да тероризира другите?
Кой реши, че дете с тежки психични проблеми, без контрол и без подкрепа, трябва да бъде поставено в общ клас? Кой носи отговорност, когато това дете нарани други? Министърът? Учителят? Или онзи чиновник от МОН, който слага подпис под поредната „инклузивна стратегия“, без никога да е влизал в класна стая?
Толерантност не означава да затваряш очи пред насилието. Толерантност не означава да жертваш здравето и живота на другите деца, за да изглежда системата „модерна“ и „европейска“.
Прикритите диагнози – бомба със закъснител
Колко родители крият диагнозите на децата си? Колко директори си затварят очите, за да не „падне рейтингът“ на училището? Колко пъти учителите са били принуждавани да „мълчат“, защото всяка дума се тълкува като дискриминация?
И после питаме – откъде идва агресията? От тишината! От страха! От институциите, които крият проблема под чергата, докато под нея гори пожар.
Министърът призна: децата носят ножове в училище
„Ученици от някои общности ходят на училище с ножове.“
Това не е слух. Това не е „изолиран случай“. Това са думите на министъра на образованието Красимир Вълчев. Изречени уж между другото.
Къде е реакцията, господа управляващи? Къде са родителите, които трябва да питат: как е възможно дете да влиза въоръжено в училище и никой да не го спре?
Ще продължим ли да наричаме това „трудна социална среда“? Или най-сетне ще кажем истината – страхът владее училищата, а държавата мълчи.
Случаят в 28 СУ – още едно доказателство, че системата се е провалила
И ако някой още се съмнява, че говорим за измислени страхове и преувеличени заплахи – нека се запознае с историята на 11-годишния Стилиян от 28 СУ „Алеко Константинов“ в София.
Системно бит, унижаван, тормозен и нападан от свой съученик – Красимир. Не веднъж. Не случайно. А в продължение на период от време – и в училище, и извън него. Последният случай е от 20 октомври 2025 г., когато пред кабинета по музика Стилиян е блъскан, а личният му телефон – повреден.
Преди това – удари по главата и тялото, блъскане и хвърляне по гръб с удар на главата в пода и с опасност от сериозни последствия за гръбнака и главата, обиди, унижения, постоянна психическа атака. Детето вече бълнува нощем. Страхува се да отиде на училище. И това не е метафора – това е реалността в българско училище днес.
А Красимир? Той продължава да е в класната стая. Същата. Без последици. Без отговорност.
Известен с агресивното си поведение от години. Познат на учители, родители, дори и на директорите. С история на нападения – още от 1-ви клас. И въпреки това – той е част от „приобщените“, от онези, които системата брани с цената на всичко – включително и с цената на страха на другите деца.
Защо това дете, което проявява явни признаци на тежка неконтролируема агресия, не е обект на индивидуален план, на наблюдение, на работа със специалист? Защо семейството на жертвата трябва да пише жалби до МОН, до РУО, до МВР, вместо държавата сама да се задейства?
И пак питаме:
-
Къде е училищният психолог?
-
Къде е директорът, който трябва да гарантира сигурността на ВСИЧКИ ученици?
-
Къде са институциите, които трябва да се задействат след първия удар – а не след петата жалба?
А най-страшното: колко още „Красимировци“ има в класните стаи, които днес мълчат, утре ще налетят, а вдругиден ще…?
Това не е интеграция. Това е капитулация на здравия разум пред институционалното лицемерие.
И ако някой още нарича това „толерантност“ – нека първо застане пред майката на Стилиян и ѝ обясни защо детето ѝ вече се страхува от собственото си училище. Докога?!
Докога ще наричаме слабостта „толерантност“?
Колко учители са бити, унижавани, заплашвани – и никой не застава зад тях? Колко нормални, кротки деца се прибират у дома със свити сърца, защото не искат да се връщат в клас, където насилието е ежедневие? Колко родители вече се питат дали не е по-безопасно да държат детето си вкъщи?
И пак – институциите мълчат.
Защото всяка реакция можела да „нарани чувствата“ на някоя общност, на някой родител, на някой чиновник с проект по „инклузия“. А кой ще защити децата, които просто искат да учат спокойно?
Кой носи отговорност?
Отговорността е колективна – на институциите, които са абдикирали; на обществото, което мълчи; на системата, която приравнява различните нужди, но не дава реална подкрепа.
И когато поредното дете не се върне от училище, всички питат: „Как стана така?“ А истината е, че всички знаем как стана. Гледахме. Мълчахме. Прикривахме.
Толерантност без граници е престъпление
Толерантността не означава търпимост към насилието. Интеграцията не означава, че всички – на всяка цена – трябва да бъдат в обща среда. И никой няма право да жертва живота, образованието и психическото здраве на останалите деца в името на идеологии, които нямат допир до реалността.
Държавата дължи отговор
Господин министър, госпожо директор, господин експерт по приобщаване – вие лично ще застанете ли пред родителите на убитото дете?
Ще обясните ли защо системата позволява ученици с ножове, с агресия, с тежки психични отклонения да бъдат в същия клас с останалите?
Ще продължавате ли да говорите за „толерантност“ и „разбиране“, докато гробищата растат?
Тази т.нар. приобщаваща политика се превърна в покана за безнаказаност.
Толерантност без граници е лицемерие.
А мълчанието пред насилието е съучастие.
Докога ще чакаме следващото дете да бъде прободено, за да признаем, че „интеграцията“ се провали?
Докога ще наричаме страха „разбиране“ и хаоса – „педагогика“?
Докога, България?
Стига експерименти. Стига мълчание. Училището трябва да е безопасно място за учене – не социална мина, която чака да избухне.
––––-
За автора: Райна Стаменова е политолог, изследовател на съвременните обществени трансформации и комуникационните модели в политиката. С интерес към връзката между историята, идеологиите и политическите процеси, тя вярва, че доброто управление започва с честен разговор с хората.
Автор: Райна СТАМЕНОВА
Снимка: https://scoolmedia.com/
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
Tik Tok: @tvspravedlivabulgaria
