Въвеждането на задължителен учебен предмет „Добродетели и религии“ в българските училища не просто провокира обществено внимание – то отвори нова, дълбоко поляризираща рана в и без това уязвимата сфера на образованието. В страна, където училищната система страда от хронични проблеми – липса на практически умения, неравен достъп, преуморени учители и изчерпани програми – държавата избра да инвестира внимание, енергия и политически ресурс в нов предмет, чиято цел остава неясна, а необходимостта – слабо аргументирана.
Според Министерството на образованието и науката (МОН), новият предмет има възпитателен характер и ще дава възможност на учениците да избират между православно християнство, ислям или етика. Зад тази на пръв поглед демократична формулировка обаче се крият повече въпроси, отколкото отговори. Какъв точно ще е обхватът на материала? Кой ще определя съдържанието и ценностите, които ще се преподават? Как ще бъдат подготвяни учителите и кой ще следи за тяхната обективност? Как ще се избегне натискът – институционален или социален – над родителите и учениците, особено в малки населени места?
Най-важният въпрос остава без отговор: кому служи тази реформа?
Защото, ако става дума за насърчаване на етични ценности и граждански добродетели, то такива вече би трябвало да се възпитават в рамките на съществуващите предмети – литература, история, философия, гражданско образование. Ако пък говорим за религиозна култура – тя може да бъде представяна не като вяра, а като знание, в контекста на културологията или световната история.
Истинската тревога идва от усещането, че с тази промяна се прокарва не толкова желание за изграждане на морални устои у децата, колкото пореден експеримент с неясна дългосрочна визия и възможни разделителни последици. В общество, където и без друго разделенията се задълбочават – по политически, етнически, социални и дори културни линии – въвеждането на задължителна учебна програма с религиозен акцент е не само рисковано, но и непремислено.
Тази статия разглежда основните аргументи против въвеждането на „Добродетели и религии“ като задължителен предмет – с фокус върху липсата на прозрачност, педагогическите рискове, възможните социални щети и опасността от нарушаване на светския характер на образованието. Защото добродетел не е да възпитаваш чрез догма, а чрез свобода на мисълта, уважение към различието и право на личен избор.
Неясни цели и липса на прозрачност: основа за съмнение, а не за доверие
Министерството на образованието и науката (МОН) представя въвеждането на предмета „Добродетели и религии“ като част от стратегия за възпитание в ценности. Идеята, на пръв поглед благородна, остава обаче критично неубедителна поради липсата на конкретика в най-важните си елементи: Какви добродетели ще се преподават? По какви критерии ще се избират? Какви методи ще се използват? Как ще се измерва ефектът от този предмет?
Понятието „добродетел“ само по себе си е твърде широко, за да бъде оставено без прецизна дефиниция. Какви именно добродетели ще се разглеждат – религиозни, универсални, културно обвързани, или персонално интерпретирани от учителя? Дали ще се учи послушание или критично мислене? Смирение или гражданска активност? И кой ще гарантира, че преподаването няма да се изроди в морализаторство или, още по-лошо, в прикрита форма на индоктринация?
Родителите, като основни участници в процеса на възпитание, са оставени в информационно затъмнение. Никой не им е обяснил ясно:
- Какво съдържание ще бъде преподавано по всяка от опциите (православие, ислям, етика)?
- Дали ще има обща основа или всяка конфесия ще разработи своя програма?
- Ще има ли възможност за родителски контрол върху съдържанието и начина на преподаване?
- Какви ще са учебниците и кой ги одобрява?
Тази липса на прозрачност е тревожна. Тя подкопава доверието и открива врата за злоупотреби – институционални, политически и религиозни. Според позицията на Асоциация „Родители“ (roditeli.org), неяснотата около концепцията може да доведе не само до объркване, но и до социален или административен натиск върху децата и родителите, особено в контексти, където изборът на една или друга „опция“ може да се възприеме като форма на противопоставяне на доминиращата религиозна или етническа група.
Това поставя в риск не само индивидуалната свобода, но и социалната кохезия в класните стаи. Вместо учениците да се чувстват обединени от общи ценности, те могат да бъдат сегрегирани още в ранна възраст според вероизповедание, етнически произход или родителски избор. Подобен сценарий противоречи както на принципите на светското образование, така и на самата идея за равен достъп и равнопоставеност в училището.
Именно тук се крие един от най-сериозните парадокси на предложението: да възпитаваш в добродетели чрез неяснота, възможна дискриминация и институционален натиск. Това не е възпитание – това е рисковано експериментиране с детската идентичност, социалния климат и правото на избор.
Некомпетентен или неподготвен преподавател по религия: рецепта за недоверие, конфликти и изкривяване на знанието
Един от най-сериозните и практически осезаеми проблеми, свързани с въвеждането на учебния предмет „Добродетели и религии“, е кадровият. Според официалната информация от МОН, преподаването на този предмет ще бъде поверено на начални учители, които ще преминат краткосрочна допълнителна квалификация. Това решение създава сериозни основания за безпокойство, както в педагогически, така и в етичен и социален план.
Да се преподава религия – и то в многообразна, културно и конфесионално чувствителна среда – изисква далеч повече от административно разпореждане и кратък квалификационен курс. То изисква:
- Задълбочени познания по религиознание, история на религиите, богословие, философия и културология.
- Психологическа и педагогическа чувствителност към идентичността на детето – особено при теми, свързани с вяра, ценности, духовност и лична истина.
- Емпатия и безпристрастност, които да гарантират, че преподаването няма да се изроди в натрапване на гледни точки, в морализаторство или в прикрита форма на религиозна пропаганда.
Началният учител, колкото и отдаден да е на професията си, не може да бъде универсален експерт. Особено в такава деликатна област, която засяга не просто знание, а личния и духовен свят на детето. Един учител, който до вчера е преподавал български език и математика, не може след едномесечен курс да води диалог по теми като религиозна идентичност, междуконфесионални различия, морална философия и духовно израстване – без да рискува да навреди.
Нека не забравяме, че историята познава примери, при които именно непрофесионално поднесеното религиозно съдържание е ставало причина за:
- травми в деца с различен или несформиран светоглед;
- социална стигматизация в класната стая;
- дългосрочно отчуждение от религиозните теми поради лошо преподаване;
- или дори формиране на чувство за вина, страх и самоцензура.
Нещо още по-опасно: в ръцете на неподготвен преподавател, предмет като този може неусетно да подхрани стереотипи, фанатизъм или ксенофобия – особено когато се говори за „другите религии“ или се правят несъзнателни внушения за превъзходство на една над друга.
Вместо да изграждаме толерантност, може да посяваме семена на разделение.
Какво следва?
Вместо да бързаме с „осигуряване на кадри“ чрез ускорени курсове, трябва да си зададем принципен въпрос: Имаме ли изобщо готовност като общество и система да поемем отговорността за преподаването на религия и морал в училище?
И ако отговорът е „не“, то нямаме право да експериментираме с деца, особено когато става дума за нещо толкова интимно като вярата и личните убеждения.
Образованието не бива да се случва „на бързо“, по политическа повеля или с компромиси в подготовката. Особено когато говорим за формирането на светоглед, а не просто за оценка в бележника.
Нарушаване на конституционните принципи: кога държавата прекрачва границата?
Един от най-фундаменталните стълбове на демократичното общество е принципът на светскостта – ясно и категорично закрепен в българската Конституция. Член 13, ал. 2 от основния закон гласи:
„Религиозните институции са отделени от държавата.“
Това означава, че държавата не трябва да налага, финансира или по какъвто и да е начин да фаворизира една религиозна система пред друга. А образованието – като основна функция на държавата – следва да бъде неутрално поле, в което всяко дете, независимо от религията или липсата ѝ, да се чувства равнопоставено, прието и свободно да се развива.
Затова предложението за въвеждане на задължителен учебен предмет с религиозно съдържание не е просто образователна реформа. Това е конституционно предизвикателство, което повдига няколко ключови въпроса:
- Когато държавата въвежда религия в задължителната образователна програма – дали тя не взема едностранна страна в духовната автономия на семейството?
- Кой ще определи коя религия, морал или „добродетел“ е „правилна“ за преподаване?
- Кога възпитанието се превръща в индоктринация, особено когато родителите нямат реална алтернатива?
Българското законодателство (чл. 47, ал. 1 от Конституцията) гарантира също така и правото на родителите да възпитават децата си в съответствие със своите убеждения. Това е основополагащ принцип, признат и от редица международни документи, като:
- Европейската конвенция за правата на човека (Протокол №1, чл. 2)
- Конвенцията на ООН за правата на детето (чл. 14)
Въвеждането на задължителен предмет с религиозен компонент подрива точно тази автономия на семейството, като прехвърля част от правото на възпитание в ръцете на държавата – институция, която би трябвало да остане арбитър, не участник, в религиозната сфера.
Светскостта не е агресивен атеизъм, а гаранция за свобода
Важно е да се подчертае, че светското образование не е антирелигиозно. То не изключва религията от учебната програма, а я поставя в контекста на културно-историческо познание, философска рефлексия или етична дискусия – без да налага вярвания или практики.
Светското образование означава:
- Равно третиране на всички религии и възгледи – включително и атеизма;
- Защита от натиск и пропаганда в образователната среда;
- Гарантиране на неутралност в съдържанието и преподаването.
Но когато предметът се нарича „Добродетели и религии“, и в него влизат православие, ислям и (евентуално) етика като „алтернатива“ – държавата де факто започва да структурира и приоритизира духовната сфера. Това вече не е просто знание. Това е институционализирана вяра, макар и в смекчена форма.
Последствията от нарушената светскост
Историята и международната практика показват, че когато държавата се намесва твърде дълбоко в религиозната идентичност на гражданите, последствията са сериозни:
- Поляризация и конфликти – между религиозни и светски възгледи, между мнозинствени и малцинствени групи;
- Изолация на ученици с „нетипичен“ избор или нежелание да участват в часовете;
- Ерозия на доверието в образователната система, която би трябвало да е неутрална и инклузивна.
Нарушената светскост не винаги идва с фанфари и законови промени. Понякога тя се промъква под формата на „добродетели“, „традиции“ или „възпитателни ценности“. Но ефектът е същият: една група получава привилегия, а друга – усещането, че е нежелана.
В този смисъл, битката не е „за“ или „против“ религията. Битката е за правото на всяко дете да расте в училище, което не го дели по убеждения, а го свързва чрез знание и уважение.
Да защитаваш светския характер на образованието не е акт на враждебност, а акт на демократична отговорност. Особено когато залогът е душата на следващото поколение.
Избор, който разделя: когато правото на избор поражда социално напрежение
Министерството на образованието предлага привидно демократично решение в рамките на предмета „Добродетели и религии“ – учениците (или по-реалистично: родителите им) да избират между православно християнство, ислям или етика. На пръв поглед, този модел изглежда като проява на уважение към разнообразието и свободата на съвестта. В действителност обаче той съдържа потенциал за сериозно разделение, особено в условията на многоконфесионално и етнически разнолико общество като българското.
Образователната система е не просто арена за предаване на знания – тя е и място, където децата изграждат усещане за принадлежност, социална свързаност и сигурност. Когато обаче учебният процес се структурира по начин, който предполага религиозно-функционално разделение, съществува реален риск от създаване на паралелни групи, които се възприемат не просто като различни, а като противоположни.
„Класът“ – новата карта на верските различия?
В контекста на този предмет децата ще бъдат разделяни – макар и временно – в групи според избора на вероизповедание или морална ориентация. Това носи редица рискове:
- Видима маркировка на религиозната принадлежност – в малка училищна общност децата ще знаят „кой ходи на ислям“, „кой на етика“, „кой на православие“.
- Възможност за етикетиране – „Те са от другата група“, „техните родители не вярват“, „ние сме повече“.
- Формиране на междугрупови напрежения, особено при подрастващите, които тепърва изграждат своята идентичност и лесно попадат в социални схеми на „свой“ и „чужд“.
- Рискове за малцинствата, които биха били изложени на социален натиск да се „влеят“ в доминиращата група, за да не бъдат маргинализирани.
Парадоксът е очевиден – държавата твърди, че чрез този предмет ще възпитава в добродетели и толерантност, но вместо това поставя в основата на образователния процес механизъм, който изисква самоидентификация по религиозен признак – действие, което само по себе си е деликатно дори за възрастен човек, а какво остава за дете в начален курс.
Мълчаливият натиск и „невидимата“ дискриминация
Особено в по-малки населени места, където наличието на преподаватели и възможност за организиране на паралелни програми ще бъде ограничено, правото на избор може да остане само на хартия. На практика децата ще бъдат принудени да се включат в религиозната група, която „има бройка“, „има учител“ или „е доминираща“. Това води до неявна дискриминация, при която:
- Родителите на дете от нерелигиозна или малцинствена среда ще бъдат притиснати да направят избор не по съвест, а по принуда.
- Деца, които не съответстват на преобладаващата религия в класа, ще се почувстват различни, отделени, „по-малко свои“.
- Възпитанието в толерантност ще бъде на думи, но преживяването – на изключване.
Този вид „скрит учебен план“ – т.е. онова, което децата научават не от съдържанието на уроците, а от начина, по който образователната среда е структурирана – често има по-дълбоко въздействие от самите учебници.
Риск за социалната кохезия: училището не е църква, джамия или форум за идентичност
Училището трябва да бъде пространство, където децата се учат да живеят заедно, да приемат различията и да се разбират въпреки тях. Въвеждането на учебен предмет, който предполага религиозна диференциация, отнема възможността за колективно преживяване на ценностите и замества общността с паралелни светове, които рядко се срещат в уважителен диалог.
Особено опасно е, че това се случва в ранна училищна възраст, когато идентичността е крехка, а нуждата да бъдеш приет от връстниците – изключително силна. Именно тогава едно дете не бива да бъде оставяно само със своето различие, особено ако то произтича от семейни, културни или религиозни характеристики, които то не е избрало.
Заключение: когато толерантността се учи чрез разделение, тя се превръща в парадокс
Образованието в морални ценности и добродетели може и трябва да бъде част от учебния процес. Но това трябва да става в обща, споделена рамка, която обединява, а не разделя; която уважава различието, без да го маркира и противопоставя.
Да възпитаваш в толерантност чрез структурирана сегрегация по религиозен признак е не просто образователен компромис – това е социална грешка със сериозни последици.
Липсата на доказателства: образователна реформа, основана на внушения, а не на наука
Едно от най-сериозните основания за съмнение относно ефективността на новия предмет „Добродетели и религии“ е фактът, че няма солидни, емпирично обосновани научни доказателства, че задължителното религиозно образование в училище води до каквото и да е значимо подобрение в поведението, социалните умения или академичните постижения на учениците.
Това не е просто липса на яснота – това е липса на доказана връзка между цел и средство.
Експерти от Националната мрежа за децата, както и редица международни изследователски центрове, посочват, че през последните 50 години не съществува устойчив научен консенсус, който да подкрепя тезата, че въвеждането на задължително религиозно съдържание води до:
- по-ниски нива на агресия;
- по-висока морална отговорност;
- по-добра училищна атмосфера;
- по-силна социална сплотеност;
- или по-добри резултати на национално или международно ниво.
На практика, въвеждането на подобен предмет стъпва не на научни аргументи, а на внушения, идеологически предпочитания или политически компромиси, представяни като „възпитателна грижа“.
Моралът не се преподава чрез институционализирана вяра
Ако целта е изграждане на морални устои и поведение, то изследванията в областта на педагогиката и социалната психология ясно показват, че:
- примерът на възрастния, качество на връзката между учител и ученик и вътрешно мотивираната етика имат далеч по-силно и устойчиво въздействие от механичното преподаване на религиозни норми;
- моралът се развива не като „учебно съдържание“, а чрез активно преживяване на справедливост, съпричастност и избор.
Религията може да бъде вдъхновение, но когато бъде формализирана в учебна програма и поставена в изпитен контекст, тя губи човешката си същност и се превръща в още един административен инструмент – отбелязване в дневник, въпрос на програма, а не на лична вяра.
Сравнителен международен опит: ефектите са противоречиви
Международната практика също не дава основания за ентусиазъм. В страни, където е въведено религиозно обучение в училище (като Полша, Унгария или части от Германия), няма единен модел на успех. В някои региони то се възприема като полезно в културен и исторически контекст, но в повечето случаи се отбелязват същите проблеми, които България сега рискува да възпроизведе:
- повърхностно преподаване;
- напрежение между конфесионални групи;
- формализиране на вярата без реално вътрешно възпитание;
- нисък интерес от страна на учениците;
- социално напрежение, когато изборът не е свободен, а под натиск.
В Швеция, Финландия, Франция – държави с високо развита образователна и социална култура – религиозните теми се преподават като част от културното и философското образование, но без налагане на конкретна вяра и със силен фокус върху критично мислене и разширяване на мирогледа, а не върху „възпитание чрез догма“.
Проблемът не е, че няма ефект – проблемът е, че не знаем какъв ще бъде
Най-големият парадокс на предлаганата реформа е, че тя се въвежда без предварителна оценка на въздействието (impact assessment), без пилотно тестване, без обратна връзка от реална училищна среда, и без участие на широк кръг от експерти – от психолози и педагози до религиоведи и представители на гражданското общество.
Ние не просто нямаме доказателства за полза – ние нямаме гаранции, че няма да нанесем вреда.
А когато става дума за образование и деца, липсата на доказателства не е празнота – тя е предупреждение.
В заключение: когато моралът се използва като аргумент, а не като практика
Възпитанието в добродетели не може да бъде резултат от чиновническо решение. То се ражда от отношения, примери, преживявания. От среда, в която детето се чувства прието, а не разделено. Свободно, а не под надзор. Изслушано, а не инструктирано.
Ако целта е изграждане на стойности, нека започнем със създаване на среда, в която се уважава личният избор, вярата се разглежда с уважение, но без налагане, а моралът не се обявява като тема за изучаване, а се прилага като практика – от директорите, от учителите, от самата система.
Не е нужно ново, когато старото не е развито: потенциалът на съществуващите хуманитарни дисциплини
Идеята за възпитание в добродетели, етични принципи и морална отговорност сама по себе си е не само легитимна, но и желана в образователната среда. Въпросът обаче не е дали трябва да се възпитават ценности, а как, чрез какво съдържание и в каква среда. Вместо да се създава нов учебен предмет със спорно основание и още по-неясни механизми на прилагане, държавата може и трябва да се съсредоточи върху усъвършенстване на вече съществуващите образователни инструменти, които по замисъл и същност са създадени именно за тази цел.
Става дума за дисциплини като:
- Гражданско образование
- Етика
- Философия
- Литература и история (когато се преподават критично и осъзнато)
Гражданското образование – недооцененият носител на ценности
Гражданското образование, въведено поетапно в последните години, е призвано да изгради у учениците:
- усещане за лична отговорност;
- разбиране за права и задължения;
- умения за участие в демократични процеси;
- уважение към различието и плурализма на мнения.
Това е модерна платформа за възпитание в добродетели – не абстрактни или морализаторски, а практически и приложими: честност, толерантност, съпричастност, активност, гражданска доблест. Проблемът е не, че липсва подобна дисциплина, а че:
- често се подценява като „допълнителна“;
- преподаването ѝ се възприема формално;
- липсват добри подготвени кадри и ангажираща методология;
- не се инвестира достатъчно в нейното развитие.
Вместо да се въвежда нов предмет, държавата може да инвестира в обновяване на съдържанието, квалификация на преподавателите и интегриране на практически, дебатни и симулационни методи, които ангажират учениците и ги правят съавтори на моралната си култура.
Етиката и философията – основа за вътрешна рефлексия и ценностна грамотност
В много държави етиката и философията са ядрото на формирането на критично мислене и морална автономия. Това са дисциплини, които не казват: „Това е добродетел“, а питат: „Как разпознаваш добродетелта?“, „Какво означава добро в различен контекст?“, „Какви са последствията от избора ти?“.
Това е светски и универсален подход, който уважава личността на детето, стимулира саморефлексия и не налага истини, а създава умения да се търси отговорът. Въвеждането на „Добродетели и религии“ рискува да се върне към еднозначен, предписателен модел, който убива моралния диалог и го замества с преднаписани отговори.
Фрагментацията на ценностното възпитание: кога се объркват посланията?
Когато се въведе нов предмет, вместо да се развиват съществуващите, се създава и институционален хаос:
- едни ценности се преподават в етиката, други – в „добродетелите“;
- децата получават противоречиви послания;
- предметите се конкурират, вместо да се допълват;
- системата харчи ресурс за нова структура, вместо да усъвършенства старата.
Така вместо силно, интегрирано въздействие, получаваме фрагментирана морална рамка, която е по-объркваща, отколкото възпитателна.
Заключение: ценностното възпитание е въпрос на качество, не на брой предмети
Моралното и ценностното възпитание в училище не се постига с нови наименования в учебната програма, а с:
- мотивирани и добре подготвени преподаватели;
- съвременно, интердисциплинарно съдържание;
- активни, участващи ученици;
- подкрепяща, а не санкционираща училищна среда;
- ясно разпределение на отговорностите между институциите, родителите и самата система.
Да възпиташ дете в добродетел не означава да го вкараш в нов предмет.
Означава да го обгърнеш в общност, където думите и делата се срещат.
И ако имаме вече такива дисциплини, които просто не сме развили – нека не създаваме нови проблеми, прикривайки ги като решения.
Заключение
Въвеждането на задължителен предмет „Добродетели и религии“ в българските училища не е просто поредна административна промяна в учебната програма – това е намеса в най-чувствителната и дълбоко лична зона на човешкото съзнание: системата от ценности, вярвания и морални ориентири. Именно затова подобна инициатива не може и не бива да бъде възприемана като „естествено разширяване на възпитателната функция на училището“, без да бъде подложена на сериозен обществен дебат, етична експертиза и правна оценка. Да се въведе предмет с религиозен компонент и морализаторска претенция в една светска, многокултурна и идеологически разнородна среда, без предварително обоснована нужда, без доказани ползи и без гаранции за институционална неутралност, означава не реформа, а експеримент с висока цена – цена, която ще платят децата.
Липсата на ясни цели за този нов предмет е първият тревожен сигнал. Какво точно ще възпитава „Добродетели и религии“ – морал, етика, духовност, вярност към традиции или покорство пред авторитет? Без ясно дефиниране на възпитателната философия, предметът рискува да се превърне в инструмент за разпространение на доминиращи възгледи, за налагане на стереотипи или за прикрито религиозно индоктриниране. Подобна неяснота не е дребен пропуск – тя отваря широко вратата за интерпретации, злоупотреби и натиск върху различно мислещите.
Още по-смущаващо е предложението предметът да се преподава от начални учители след краткосрочна допълнителна квалификация. Това не е просто подценяване на сложността на темата – това е директно подценяване на учениците и тяхното право да получат качествено, експертно и неутрално знание. Религиозните и етичните въпроси не са технически модули, които могат да бъдат усвоени с курс от няколко седмици. Те изискват дълбока културна, историческа и философска подготовка, както и емоционална интелигентност, емпатия и способност за водене на диалог. В противен случай рискуваме да създадем не обща основа за разбирателство, а поредна площадка за разделение – между учители и ученици, между вярващи и атеисти, между традиционалисти и модернисти.
Подкопаването на светския характер на образованието е още един сериозен риск, който често остава пренебрегнат зад благовидни фрази като „духовност“, „възпитание“ и „добродетели“. Конституцията ясно установява разделението между държавата и религиозните институции, както и правото на родителите да възпитават децата си според своите убеждения. Всяка стъпка, която държавата прави в посока интегриране на религията в задължителното образование, трябва да бъде изключително внимателно премерена – не само юридически, но и морално. В противен случай се стига до институционална легитимация на определени възгледи и обезправяване на други. В такава атмосфера свободата на съвестта се превръща в привилегия, а не в право.
Именно затова решението да се въведе нов предмет с такъв заряд и такава деликатност, без ясно изследване на ефектите и без ангажиране на широк кръг от експерти, родители и граждански организации, изглежда не като просветна инициатива, а като административно упражнение с високи залози. Истинският ангажимент към възпитанието не се проявява чрез създаване на нови предмети, а чрез подобряване на съдържанието, методологията и учителската квалификация по съществуващите хуманитарни и социални дисциплини – гражданско образование, етика, философия, литература. Именно тези предмети имат капацитет да формират ценностен компас, без да нарушават светския и неутрален характер на образованието.
Ако наистина ни е грижа за моралното израстване на децата, нека не го превръщаме в тема на идеологически експерименти. Нека го превърнем в практика на уважение, свобода и качествено образование. Не новият предмет е решението. Решението е в укрепване на средата, в подготовката на учителите, в подкрепата на семейството и в утвърждаването на училището като място за мислещи, свободни и равноправни личности.
Автор: Райна СТАМЕНОВА
Снимка: Actualno.com
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
narodenfront.com
humanrightsbg.com
antifascistbg.com
Tik Tok: @tvspravedlivabulgaria
