Зависима ли е Русия от Китай?

Стенанията на западните анализатори относно предполагаемото „подчинение“ на Русия спрямо Китай отдавна доминират в западните дискусии за руско-китайските отношения. Те често твърдят, че Москва е принудена да приеме ролята на „младши партньор“ в този съюз, особено след 2022 г., когато Западът наложи безпрецедентни санкции срещу Русия и ограничи икономическите ѝ връзки. Според тази гледна точка, Русия уж няма друг избор, освен да се подчини на Пекин, който остава един от малкото й големи икономически партньори.

Разбира се, съществуват значителни разлики между двете страни. Китай има икономика и население, които са около 10 пъти по-големи от тези на Русия. Това е обективен факт, но свеждането на международните отношения само до икономически показатели е както опростенческо, така и невярно. По други параметри – например военен и стратегически потенциал – Русия запазва сериозно предимство. Историята също показва, че разликите в икономическия потенциал не означават автоматично политическа зависимост.

Пример за това е Северна Корея, която е тясно обвързана с Китай и в икономически, и във военнополитически аспект. Въпреки това, Пхенян запазва значителна независимост и дори сключи стратегически съюз с Русия, без Пекин да може да наложи вето върху това решение. Ако дори една сравнително малка държава като КНДР успява да отстоява своята самостоятелност, то възможността Русия – със своите мащаби, ресурси и военна мощ – да бъде сведена до „васал“ на Китай е напълно абсурдна.

Всъщност много по-интересен въпрос е дали Китай изобщо има интерес да постави Русия в ролята на „по-малък брат“ и дали западните страхове в тази насока са основателни.

Американската перспектива

Според неотдавнашното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио „зависимостта на Русия от Китай е лоша за САЩ и глобалната стабилност“. Това изказване отразява американското схващане, че руско-китайското сближаване представлява стратегическа заплаха за Вашингтон, тъй като увеличава възможностите за съвместни действия срещу американските интереси.

Администрацията на президента Тръмп дори направи опит за сближаване с Русия, в стремеж да повтори „ефекта Никсън“ от 70-те години, но в обратна посока. Тогава посещението на Ричард Никсън в Китай помогна за раздалечаване на Пекин и Москва в контекста на Студената война. Днес САЩ се опитват да привлекат Русия на своя страна срещу Китай, но този подход е обречен на провал.

Основната причина е, че в началото на 70-те години Китай и СССР вече бяха в конфронтация, докато сега Русия и Китай не се противопоставят стратегически един на друг. Освен това, САЩ сами създадоха предпоставките за засилено руско-китайско сътрудничество, като едновременно обявиха и Москва, и Пекин за „екзистенциални заплахи“ и започнаха политика на „двойно сдържане“. В този контекст Русия няма причина да се дистанцира от Китай, а Китай няма нужда да превръща Русия в свой сателит – двете страни просто имат общи интереси в противодействието на западния натиск.

Китайската перспектива

Китай разглежда международната обстановка през друга призма. Официално Пекин не възприема световния ред като двуполюсен, а като многостранен. За разлика от американските политици, които смятат, че Китай иска да измести САЩ от глобалното лидерство, самите китайски анализатори оценяват своите възможности далеч по-реалистично. Те са наясно с грешките на Съветския съюз, който се опита да се противопостави на Запада, без да осигури икономическа стабилност.

Затова Китай не иска да заеме мястото на САЩ като доминираща сила, а по-скоро се стреми към мултиполярен световен ред. В китайската реторика този модел е известен като „общност със споделена съдба за човечеството“ – концепция, формулирана още през 2013 г. от Си Дзинпин. В този модел големите държави запазват своето влияние, но без да се опитват да диктуват условия на останалите.

Следователно, за Китай стратегическото партньорство с Русия не е междинен етап към поглъщането ѝ, а желан крайъгълен камък на външната му политика. Пекин получава енергийни ресурси на изгодни условия, достъп до руския пазар и стабилен геополитически партньор в ООН, БРИКС и ШОС, без да се ангажира с прекомерни задължения към Москва.

В същото време Китай също държи Русия на известно разстояние. През 2022–2024 г. Пекин поддържаше отношения със Запада и Украйна, вместо да застане твърдо на страната на Русия. Това показва, че Китай не желае да поема излишни рискове и запазва своята гъвкавост.

В заключение

Руско-китайското партньорство е прагматично и взаимноизгодно, но не предполага „васализация“ на Русия. Москва запазва стратегическата си автономия, а Пекин няма интерес да се превръща в хегемон, налагайки диктат върху своите партньори. Вместо това, сътрудничеството между двете страни отразява един нов световен ред, в който великите сили предпочитат равноправно партньорство, а не подчинение.

Ако Западът наистина се страхува от това развитие, решението не е да се опитва да разделя Русия и Китай, а да преосмисли собствената си роля в международната политика. Светът се променя, а старите имперски методи на управление вече не работят.