Докъде я докарахме…
Да се гордеем с едни от най-качествените медицински университети в Европа, да инвестираме милиони от държавния бюджет в подготовката на млади лекари, и в същото време да чуваме от трибуната на Народното събрание предложението да си внесем медицински кадри от чужбина. Защото българските – избягали. Защото българските – не искат да работят за 500 долара.
Да, добре чухте. По думите на Тошко Йорданов от ПП „Има такъв народ“, решението на кадровия срив в българското здравеопазване е… да внесем лекари от чужбина. Не да повишим заплатите на тези, които сме обучили. Не да създадем условия, в които младите лекари ще искат да останат и работят тук. А да си внесем нови. По-евтини. По-покорни. По-отдалечени от правото да очакват достойно заплащане.
Докъде я докарахме…
Да субсидираме с държавни средства хиляди медици, които накрая наричаме „бягали в чужбина“, сякаш са престъпници. А те просто бягат – от унижение, от мизерия, от болници, които се рушат, от системи, които се разпадат. И в същото време – оставяме болниците си празни, спешната помощ да се крепи на пенсионери, а в провинцията да се молим да не ни заболи нещо, защото няма кой да ни прегледа.
Докъде я докарахме…
По морето, в разгара на сезона, келнерът в родното ни заведение да е от Непал. Миячът в кухнята – от Бангладеш. Барманът – от Киргизстан. Няма лошо в работата. И няма лошо в това хората да търсят препитание. Но докъде стигнахме като държава, щом младите българи масово не искат да работят за „сезонна експлоатация“ по Черноморието, а работодателите търсят новия „евтин ресурс“ с друга кожа и друг паспорт?
Докъде я докарахме…
Да наричаме емиграцията „избор“, а всъщност да е бягство. От ниски заплати, високо самочувствие на управници, и никакво бъдеще. Да създаваме „експортна индустрия“ от умове – лекари, инженери, IT специалисти, учители – всички те, подготвени тук, от училища и университети, които още имат дух и мисия. Но вместо да ги задържим, им махаме за довиждане на Терминал 2. И после се чудим защо няма кой да ни прегледа, да ни лекува, да ни оперира. Ами няма. Не защото ги няма. А защото си тръгнаха.
Докъде я докарахме…
Да станем донор не само на органи, но и на умове. Да сме страната, която образова, за да изнася. Която пренебрегва, за да внася. Която приема чуждите лекари не от нужда, а от отчаяние. И която ще се окаже без своя идентичност, без своя капацитет, без своя гръбнак.
Докъде я докарахме…
Да изпращаме нашите баби и дядовци в „старчески домове“ с мухъл по стените и персонал на ръба на нервна криза – а в същото време да си внасяме болногледачи от Украйна и Молдова, защото вече няма кой да мие, да пере, да обгрижва, да подкрепя. Българите или не искат, или не издържат. Или просто отдавна са в чужбина – да гледат чуждите старци за по 1800 евро на месец, докато техните тук вият от самота и безсилие.
Докъде я докарахме…
Да има села с нови футболни стадиони по европроект, но без нито един отбор. Да има нови автобусни спирки в градове без автобуси. Да има оборудвани компютърни зали в училища, където няма учител по информатика. Имаме техника, но нямаме хора. Имаме сгради, но нямаме съдържание. Имаме хартиени успехи, но реалността – прогнила и ръждясала.
Докъде я докарахме…
Да стоим на опашки за личен лекар, защото той обслужва 4000 души. А после да се чудим защо не вдига телефона. Или защо не ти обръща внимание. Или защо те гледа като уморен човек, а не като пациент. Ами защото е уморен. До мозъка на костите. Защото работи сам, за трима. Защото сестрата му замина за Германия, а санитарите смениха професията.
Докъде я докарахме…
Да няма учители по математика в малките градове, но да има училищен директор с нова кола и административен щат, който не може да обясни защо на всяко състезание децата се явяват със стари формули и нови страхове.
Докъде я докарахме…
Да строим хотели на мястото на бивши санаториуми, но да няма къде да се лекуваме. Да залеем планината с бетон, а здравната ни система – с лепенки и молитви. Да се къпем в минерална вода в СПА центрове, но да нямаме минерална баня, в която пенсионерът с болни стави да отиде с достойнство, а не със срам, че не може да си плати масажа.
Докъде я докарахме…
Да обучаваме медицински сестри с пари от бюджета, а после те да сменят памперси в Италия. Да обучаваме млади учители, които после стават бюти блогъри или заминават да чистят офиси в Лондон. Не защото са глупави, а защото са умни. Не защото са мързеливи, а защото не искат да ги мачкат. И не защото не обичат България, а защото тя не ги обича обратно.
Докъде я докарахме…
Да имаме училища с интерактивни дъски, но без кой да пише на тях.
Да назначаваме за учители хора без педагогическа квалификация, само защото „няма други“. Да връчваме дипломи за средно образование на ученици, които не могат да напишат едно изречение без три правописни грешки. Да ни трябват кампании „Стани учител“ в държава, в която някога се ставаше учител с призвание, не по принуда.
Докъде я докарахме…
Университетите да бълват дипломи, но не и специалисти. Бакалаври по право, които не могат да напишат жалба. Инженери, които не могат да проектират кутия. А истински талантливите – те пак хващат самолета. Отиват там, където трудът им има стойност. Защото тук ги чакат по 1000 лв. стартова заплата и ръкопляскания за „патриотизъм“.
Докъде я докарахме…
Да назначаваме курсисти в МВР с „намалени изисквания“, защото никой не иска да носи значка и да живее с подигравки. Да гледаме униформени с шкембета, които не могат да догонят джебчия. Да знаем, че като ни оберат, „няма смисъл да се занимаваш“, защото или няма да ги хванат, или ще ги пуснат. Да слушаме как полицаите били „мотивирани“, докато ги снимат как спят в патрулката или прикриват престъпления.
Докъде я докарахме…
Да има квартали, в които полицията не смее да влиза. Да има случаи на битови престъпления, които се броят на калкулатор, а жертвите – на гробищата. А после политиците ни обясняват, че „работят по темата“.
Докъде я докарахме…
Да имаме най-плодородната земя в Европа, а да ядем домати от Турция, чесън от Китай и мляко с палмово масло.
Да получаваме евросубсидии, но да не можем да изхраним собствената си армия със собствена продукция. Да гледаме как малките фермери фалират, а хипермаркетите диктуват цените.
Докъде я докарахме…
Да изсичаме българските овощни градини, за да внасяме ябълки, опаковани в лъскаво фолио. Да се радваме на лавандула за износ, но да няма български фасул в супата. Да празнуваме Трифон Зарезан, но виното в магазина да е гръцко. Да имаме села без животни, ниви без стопани и закони, които убиват това, което е останало.
Докъде я докарахме…
Да се просълзяваме от клипове за Вапцаров, но да не можем да си позволим билет за театър. Да имаме читалища със 100-годишна история, в които покривът тече, а салонът е пълен с празни столове. Да даваме награди за „принос към културата“ на чалга звезди с 4-сричкови псевдоними.
Докъде я докарахме…
Художниците да продават картини за оцеляване, писателите – да се самиздават, музикантите – да работят като шофьори. А министърът на културата да смята, че „TikTok е също форма на изкуство“.
Да изчезват български фестивали, докато ни залива културен кич от екрана. Да има повече риалити шоута, отколкото изложби. Повече сензации, отколкото стойност.
Докъде я докарахме…
До момент, в който политиците ни предлагат „импорт“ на спасение, но никой не иска да излекува самата система. До момент, в който проблемите не са кадрови, а морални. В който не липсват хора, а грижа. Не липсват лекари, а уважение. Не липсват възможности, а визия. И не липсва пари, а желание да бъдат инвестирани в стойностното.
Докъде я докарахме?
Може би до последната спирка пред националната кома.
Или ще се събудим, или ще ни лекува някой за 500 долара.
Не защото така е редно. А защото така ни казаха от трибуната.
Докъде я докарахме… или накъде сме тръгнали?
Може би не е въпрос на място, а на посока. И най-вече – на събуждане.
Защото не чуждите лекари, полицаи, сервитьори или певци са ни виновни.
Виновни сме си ние. Че позволихме България да стане евтин трудов лагер, елитна донорска база и разграден двор с лъскави фасади.
Докъде я докарахме? До тук.
А оттук нататък – или ще се върнем към корените си, или ще се разтворим между чуждия хляб и чуждия глас.
––––-
За автора: Райна Стаменова е политолог, изследовател на съвременните обществени трансформации и комуникационните модели в политиката. С интерес към връзката между историята, идеологиите и политическите процеси, тя вярва, че доброто управление започва с честен разговор с хората.
Автор: Райна СТАМЕНОВА
Снимка: dir.bg
Следвайте ни в:
ТВ Сайт: https://tvsb.bg/
YouTube: https://bit.ly/41wMFTt
Facebook: https://bit.ly/442rv1k
Сайт: https://spravedlivanews.bg/
narodenfront.com
humanrightsbg.com
antifascistbg.com
Tik Tok: @tvspravedlivabulgaria
